— Разбирам. Колко според теб трябва да чакаме?
— Колкото трябва — отвърна Бижутата. — Виж, може ли просто да не ми говориш? Наистина ще съм ти благодарна. — Обърна се отново и се загледа през прозореца.
Вивена се вцепени от обидата. „Търпение! — каза си. — Разбери положението й. Това учат Петте видения.“
Стана и тихо се приближи до Бижутата. Отпусна ръка на рамото й. Бижутата подскочи — явно без Дъх й беше по-трудно да забележи приближаването на хора към нея.
— Успокой се — промълви Вивена. — Разбирам.
— Разбираш ли? — попита Бижутата. — Какво разбираш?
— Взели са ти Дъха — каза Вивена. — Не са имали право да направят нещо толкова ужасно.
Усмихна се, отдръпна се от нея и тръгна към стълбището.
Бижутата се изсмя. Вивена спря и я погледна през рамо.
— Мислиш, че разбираш? — попита Бижутата. — Какво? Съжаляваш ме, защото съм Бездушна ли?
— Родителите ти не е трябвало да го правят.
— Родителите ми служеха на Бога крал — каза Бижутата. — Дъхът ми беше даден пряко на него. По-голяма чест е, отколкото изобщо можеш да разбереш.
Вивена постоя неподвижно за миг, докато осъзнае казаното.
— Ти вярваш в Многоцветните тонове?
— Разбира се. Халандренка съм все пак, нали?
— Но другите…
— Тонк Фах е от Пан Кал — каза Бижутата. — А в името на Цветовете, не знам Дент откъде е. Но аз съм от Т’Телир.
— Но не можеш да почиташ тези така наречени „богове“ — каза Вивена. — Не и след това, което са ти причинили.
— Какво са ми причинили? Отдадох Дъха си доброволно.
— Била си дете.
— Бях на единайсет и родителите ми ми дадоха избор. Направих правилния. Баща ми — беше в бояджийската промишленост — се подхлъзна и падна. Гърбът му пострада така, че не можеше да работи, а имах пет братя и сестри. Знаеш ли какво е да гледаш как братята и сестрите ти гладуват? Години преди това родителите ми вече бяха продали Дъха си, за да вземат пари и да започнат занаята. С продажбата на моя получихме достатъчно пари, за да преживеем почти цяла година!
— Никаква цена не струва колкото една душа — каза Вивена. — Ти…
— Не ме съди! — сряза я Бижутата. — Привиденията на Калад да те вземат дано! Гордеех се, че съм продала Дъха си! И все още се гордея. Част от мен живее в Бога крал. Благодарение на мен той продължава да живее. Аз съм част от това кралство така, както са само малцина.
Поклати глава и продължи:
— Точно затова толкова много ни дразните вие, идрианците. Толкова сте високомерни, толкова сте уверени, че това, което вършите, е правилното. Ако вашият бог поиска да отдадеш Дъха си — дори Дъха на детето ти, — не би ли го направила? Давате децата си да стават монаси, принуждавате ги да живеят в робство, нали? На това се гледа като на знак за вяра. Но когато ние правим нещо, за да служим на нашите богове, се мръщите и ни наричате богохулници.
Вивена отвори уста, но не можа да намери отговор. Пращането на деца да стават монаси все пак беше различно.
— Ние се жертваме за боговете си — каза Бижутата, загледана навън през прозореца. — Но това не означава, че ни използват. Семейството ми беше благословено заради това, което направихме. Не само имахме достатъчно пари, за да си купуваме храна, но и баща ми се изцери и след няколко години отново можа да се захване с бояджийството. Братята ми също.
— Не си длъжна да повярваш в чудесата ми — отсече тя. — Можеш да ги наречеш случайности или съвпадения, както си щеш. Но не ме съжалявай за вярата ми. И не си въобразявай, че си по-добра само защото вярваш в нещо различно.
Вивена мълчеше. Нямаше смисъл да спори. Бижутата не беше в настроение да приеме съчувствието й.
Мръкваше се. Вивена стоеше на терасата на втория етаж и гледаше над града. Повечето сгради на улицата имаха такива тераси отпред. Суетност или не, от хълма, на който се намираха, предлагаха хубава гледка към Т’Телир.
Градът грееше от светлина. По тротоарите на по-големите улици се нижеха лампи на високи пилони — всяка вечер ги палеха градски работници. Много от сградите също бяха осветени. Толкова разход на масло и свещи все още я удивляваше. Но след като Вътрешното море беше подръка, маслото беше много по-евтино, отколкото в планинските земи.
Не знаеше какво да мисли за избухването на Бижутата. Как можеше човек да е горд, че са му отнели Дъха и са го дали на някой алчен Завърнал се? Тонът й като че ли издаваше, че е искрена. Явно беше мислила за тези неща. Явно й се беше налагало да осмисли претърпяното, за да може да го понесе.
Вивена се чувстваше в безизходица. Петте видения учеха, че трябва да се опитва да разбере другите. Казваха й да не се поставя над тях. И все пак аустризмът учеше, че направеното от Бижутата е светотатство.