— А ти, Дент? — каза Вивена. — Ти халандренец ли си?
— Богове, не.
— Тогава в какво вярваш?
— Не съм особено вярващ — отвърна той. — От много време.
— А семейството ти? — попита Вивена. — Те в какво вярват?
— Семейството ми е мъртво. Вярваха в неща, които повечето хора вече са забравили. Никога не съм споделял вярата им.
Вивена се намръщи.
— Все трябва да вярваш в нещо. Ако не религия, то в някого. В начин на живот.
— Вярвах някога.
— Винаги ли трябва да отговаряш толкова уклончиво?
Той я погледна бегло.
— Да. Освен, може би, на онзи въпрос.
Тя завъртя очи.
Дент се опря на парапета.
— Нещата, в които вярвах… Не знам доколко имат смисъл или дали дори ще ме изслушате, ако ги кажа.
— Твърдиш, че търсиш пари. Но не е това. Видях счетоводните книги на Лемекс. Той не ти е плащал чак толкова много. Всъщност много по-малко, отколкото предполагах. Освен това, ако искаше, можеше да удариш впряга на онзи жрец и да вземеш парите. Можеше да ги откраднеш два пъти по-лесно, отколкото солта.
Той мълчеше.
— Не служиш на никакво кралство или крал, доколкото мога да разбера — продължи тя. — Боравиш с меча много по-добре от обикновен телохранител — много по-добре от който и да е друг, подозирам, щом толкова лесно можеш да впечатлиш с умението си престъпен бос. Би могъл да имаш слава, ученици и награди, ако решиш да станеш спортен дуелист. Твърдиш, че се подчиняваш на работодателя си, но издаваш заповеди по-често, отколкото ги получаваш — и освен това, след като парите не те интересуват, цялото това нещо с наемната работа вероятно е просто фасада.
Замълча, после добави:
— Всъщност единственият повод, по който изобщо съм те виждала да издаваш вълнение, е споменаването на онзи мъж, Вашер. Онзи с меча.
Усети как Дент се напрегна.
— Кой все пак си ти?
Той се обърна към нея и я погледна твърдо. Показа й за пореден път, че веселият мъж, който представя на света, е маска. Игра. Мекота, която да прикрие камъка вътре.
— Наемник — отвърна.
— Добре. Тогава, кой беше преди?
— Не бихте искали да знаете.
А след това си тръгна — със сковани стъпки — и я остави сама на тъмната дървена тераса.
26.
Лайтсонг се събуди и веднага се смъкна от леглото. Изправи се, разкърши рамене и се усмихна.
— Какъв прекрасен ден.
Слугите му стояха до стената и го наблюдаваха плахо.
— Какво? — попита Лайтсонг и скръсти ръце. — Хайде, да се обличаме.
Разшетаха се бързо. Скоро след това влезе Ларимар. Лайтсонг често се чудеше колко рано става този човек, след като всяка сутрин, още щом се събудеше, Ларимар вече бе дошъл.
Ларимар го изгледа учудено.
— Бодър сте тази сутрин, ваша милост.
Лайтсонг сви рамене.
— Просто почувствах, че е време да ставам.
— Цял час по-рано от обикновено.
Лайтсонг кривна глава, докато слугите връзваха халата му.
— Нима?
— Да, ваша милост.
— Виж ти. — Кимна на слугите и те се отдръпнаха, приключили с обличането му.
— Е, ще обсъдим ли сънищата ви? — попита Ларимар.
Лайтсонг помисли. В главата му пробягаха образи. Дъжд. Буря. Вихрушка. И яркочервена пантера.
— Не. — Той поклати глава и тръгна към вратата.
— Ваша милост…
— За сънищата ще говорим друг път, Съсел — каза Лайтсонг. — Имаме по-важна работа.
— По-важна работа?
Лайтсонг се усмихна и се обърна.
— Искам да отида в палата на Мърсистар.
— Но защо?
— Не знам — отвърна весело Лайтсонг.
Ларимар въздъхна.
— Добре, ваша милост. Но не можем ли първо поне да погледаме малко изкуство? Има хора, които са платили много пари, за да получат мнението ви, и чакат доста нетърпеливо да чуят какво мислите за произведенията им.
— Добре. Да побързаме обаче.
Лайтсонг се взря в картината.
Червено върху червено, толкова деликатни оттенъци, че художникът трябваше да е поне от Третото извисяване. Жестоки, ужасни червени цветове, блъскащи се едни в други като вълни — вълни, които много смътно наподобяваха хора, но това по някакъв начин успяваше да внуши идеята за сражаващи се армии по-добре, отколкото би я предало и най-подробното реалистично изобразяване.
Хаос. Кървави рани по кървави униформи по кървава кожа. Толкова много насилие имаше в червеното. Собственият му цвят. Чувстваше се почти все едно, че е в картината — усещаше собствения си смут, как го разтърсва, замайва го, притегля го.
Вълните от хора сочеха към една фигура в центъра. Жена, смътно изобразена с два извити удара на четката. И все пак беше явно. Извисяваше се като над гребена на връхлитаща с грохот вълна от войници, уловена в движение, отметнала глава и вдигнала високо ръка.