— Държите се много странно, ваша милост — каза Ларимар. Беше го догонил, докато прекосяваха тревата, слугите зад тях се суетяха да разпънат големия червен слънчобран.
— Знам — отвърна Лайтсонг. — Само че, мисля, можем да се съгласим, че винаги съм бил доста странен като за бог.
— Трябва да призная, че е вярно.
— В такъв случай просто се държа като себе си — каза Лайтсонг. — И всичко във вселената е наред.
— Наистина ли се връщаме в палата на Мърсистар?
— Наистина. Допускаш ли, че ще се подразни от нас? Това би могло да се окаже интересно.
Ларимар само въздъхна.
— Готов ли сте вече да говорите за сънищата си?
Лайтсонг не отговори веднага. Слугите най-сетне се справиха със слънчобрана и го вдигнаха над него.
— Сънувах буря — заговори накрая Лайтсонг. — Стоях сред нея, без нищо, с което да се загърна. Валеше и духаше срещу мен, тласкаше ме назад. Всъщност беше толкова силна, че дори земята под мен като че ли се люлееше.
Ларимар изглеждаше притеснен.
„Още признаци за война — помисли Лайтсонг. — Или поне така ще го види той.“
— Нещо друго?
— Да — отвърна Лайтсонг. — Червена пантера. Като че ли блестеше, с отразена светлина, все едно беше направена от стъкло или нещо такова. Чакаше в бурята.
Ларимар го изгледа.
— Измисляте ли си, ваша милост?
— Какво? Не. Наистина сънувах това.
Ларимар въздъхна, но кимна на един низш жрец и той притича да запише продиктуваното.
Скоро стигнаха до палата на Мърсистар в жълто и златно. Лайтсонг спря пред сградата, осъзнал, че никога досега не е посещавал палата на друг бог без първо да прати куриер.
— Искате ли да пратя някой, който да извести за вас, ваша милост? — попита Ларимар.
Лайтсонг се поколеба.
— Не — отвърна накрая и погледна двамата пазачи на главния вход. Изглеждаха много по-мускулести от обикновените слуги и носеха мечове. Мечове за дуел, предположи той — макар никога да не беше боравил с такъв.
Приближи се към тях.
— Господарката ви тук ли е?
— Боя се, че не, ваша милост — отвърна единият. — Отиде да посети Олмадър за следобеда.
„Олмадър — помисли Лайтсонг. — Още една с Безжизнени заповеди. Работа на Блашуивър?“ Може би щеше да се отбие по-късно — липсваше му бъбренето с Олмадър. Тя, за жалост, го мразеше.
— Аха — каза той на пазача. — Е, все едно, трябва да огледам коридора и мястото на нападението.
Пазачите се спогледаха.
— Аз… не знам дали можем да ви разрешим това, ваша милост.
— Съсел! — каза Лайтсонг. — Могат ли да ми забранят?
— Само ако имат пряка заповед от Мърсистар да го направят.
Лайтсонг погледна отново мъжете. Те отстъпиха с неохота.
— Всичко е наред — успокои ги той. — Тя ме помоли да се погрижа за нещата. Един вид. Идваш ли, Съсел?
Ларимар го последва в коридорите. Лайтсонг отново изпита странно удовлетворение. Инстинкти, каквито не беше знаел, че притежава, го тласкаха да потърси мястото, където беше умрял слугата.
Дървото беше подменено — Извисеното му зрение лесно можеше да долови разликата между новото дърво и старото. Продължи още малко напред. Петното, където дървото бе посивяло, също го нямаше, безупречно подменено с нов материал.
„Интересно — помисли той. — Но не и неочаквано. Чудно… има ли други такива петна?“ Продължи още малко напред и бе възнаграден с още едно петно ново дърво — квадратно.
— Ваша милост? — каза някой.
Лайтсонг вдигна глава и видя неучтивия млад жрец, с когото бе говорил предния ден. Усмихна му се.
— А, добре. Надявах се, че ще дойдеш.
— Това е крайно нередно, ваша милост — каза мъжът.
— Чух, че яденето на много фурми може да те излекува от това — отвърна Лайтсонг. — Значи, трябва да говоря с пазачите, които са видели нахлулия.
— Но защо, ваша милост? — попита мъжът.
— Защото съм ексцентричен — отвърна Лайтсонг. — Повикай ги. Трябва да говоря с всички слуги и пазачи, които са видели извършилия убийството.
— Ваша милост — каза притеснено жрецът. — Градските власти вече се занимаха с това. Решиха, че нарушителят е бил крадец, дошъл за колекцията картини на Мърсистар, и обещаха, че ще…
— Съсел — прекъсна го Лайтсонг. — Може ли този човек да пренебрегне искането ми?
— Само с огромен риск за душата му, ваша милост — отвърна Ларимар.
Жрецът ги погледна ядосано, а след това се обърна и прати един слуга да изпълни искането на Лайтсонг. Богът коленичи и неколцина слуги си зашепнаха притеснено. Явно смятаха за нередно бог да се унижава така.
Лайтсонг ги пренебрегна и огледа квадрата ново дърво. Беше по-голямо от двете изкъртени и цветовете съвпадаха по-добре. Беше си просто квадратно петно дърво, съвсем малко по-различно на цвят от съседните. Без Дъх — и то много — нямаше дори да е забелязал разликата.