„Капак — помисли той стъписано. Жрецът го наблюдаваше напрегнато. — Това петно не е толкова ново като другите по-назад. Ново е само спрямо другите дъски.“
Запълзя по пода, като нарочно пренебрегна капака. За пореден път неочаквани инстинкти го предупредиха да не издава какво е открил. Защо изведнъж бе станал толкова предпазлив? Дали беше под влияние на ярките си сънища и на образа от картината? Или беше нещо повече? Имаше чувството, че дълбае дълбоко в себе си и гребе оттам усет, какъвто никога досега не му беше трябвал.
Продължи да се преструва, че не е забелязал капака, а търси някоя нишка, която може да се е закачила за дървото. Намери една, явно останала от халата на някой слуга, и я вдигна.
Жрецът като че ли леко се отпусна.
„Значи знае за скривалището — помисли Лайтсонг. — И… може би крадецът също го е знаел?“
Попълзя още малко, притеснявайки слугите, докато хората, за които беше помолил, се събраха. Стана, остави слугите си да изтупат халата му и отиде при новодошлите. В коридора беше станало доста претъпкано, затова ги изкара вън на слънчевата светлина.
Навън ги огледа. Бяха шестима.
— Представете се. Ти, отляво, кой си?
— Името ми е Гаргарил — каза мъжът.
— Що за име? — каза Лайтсонг.
Мъжът се изчерви.
— Наречен съм на баща си, ваша милост.
— Защо? Не е излизал от местната кръчма ли? Все едно, ти как си замесен в тази бъркотия?
— Бях един от пазачите на вратата, когато нахлу крадецът.
— Сам ли беше? — попита Лайтсонг.
— Не — отвърна друг от мъжете. — Аз бях с него.
— Добре. Вие двамата идете ей там. — Махна към моравата.
Двамата мъже се спогледаха и тръгнаха накъдето им посочи.
— По-далече, за да не ни чувате! — подвикна им Лайтсонг.
Те кимнаха и продължиха.
— Така. — Лайтсонг погледна останалите. — Вие четиримата кои сте?
— Бяхме нападнати от мъжа в коридора — отвърна един от слугите и посочи други двама. — Ние тримата. И… другия. Когото убиха.
— Ужасно неприятно. — Лайтсонг посочи друг участък на моравата. — Вие също се отдалечете. Вървете, докато престанете да ни чувате, и изчакайте.
Тримата се изнизаха.
— А сега ти. — Лайтсонг сложи ръце на кръста си и изгледа последния — нисичък жрец.
— Аз видях нападателя да бяга, ваша милост — каза жрецът. — Гледах през един прозорец.
— Много навременно, браво. — Лайтсонг посочи трети участък на моравата, достатъчно отдалечен, та жрецът да не може да говори с другите. Той тръгна натам, а Лайтсонг се обърна отново към жреца, който явно надзираваше нещата тук.
— Каза, че натрапникът е пуснал Безжизнено животно?
— Катерица, ваша милост — отвърна жрецът. — Хванахме я.
— Иди и ми я донеси.
— Ваша милост, доста дива е и… — Млъкна, срязан с поглед от Лайтсонг, и махна на един слуга.
— Не. Не слуга. Иди и ми я донеси лично.
Жрецът го погледна невярващо.
— Да, да — каза Лайтсонг и му махна да тръгва. — Знам. Оскърбява достойнството ти. Може би трябва да помислиш дали да не приемеш аустризма. Засега изпълнявай.
Жрецът тръгна, като мърмореше недоволно.
— Останалите — обърна се Лайтсонг към собствените си слуги и жреци. — Изчакайте тук.
Те изглеждаха примирени. Може би започваха да свикват с пренебрежението му.
— Хайде, Съсел — каза Лайтсонг и закрачи към първата група, която бе отделил на моравата — двамата пазачи. Ларимар забърза да го догони.
— Така — каза Лайтсонг на двамата, след като се увери, че са достатъчно далече, за да не ги чуят останалите. — Сега ми разкажете какво видяхте.
— Приближи се към нас, като се преструваше на луд, ваша милост — каза единият. — Излезе от сенките и си мърмореше нещо. Беше само преструвка обаче и като се доближи достатъчно, ни нападна.
— Как? — попита Лайтсонг.
— Мен ме спипа за врата с пискюлите на Пробуденото си палто — каза пазачът и кимна към приятеля си. — Него го удари в корема с дръжката на меч.
Вторият пазач вдигна ризата си, показа голяма синина на корема си, после изви глава настрана и посочи друга на шията си.
— Задуши ни и двамата — продължи първият. — Мен с ония пискюли, Фран с ботуш на врата. Това беше последното, което помним. Докато се съвземем, вече го нямаше.
— Задушил ви е — каза Лайтсонг. — Но не ви е убил. Само колкото да изпаднете в безсъзнание?
— Точно така, ваша милост.
— Опишете ми този човек.
— Висок — каза пазачът. — С четинеста брада. Не много дълга, но не и подрязана.
— Не беше вмирисан или мръсен — добави другият. — Просто изглеждаше немарлив. Косата му беше дълга — стигаше до шията му — и не беше виждала гребен от дълго време.