— Облечен дрипаво — каза първият. — Кръпки тук-там, нищо ярко, но не и тъмно също така. Просто някак… постно. По-скоро не беше от Халандрен, като си помисля.
— И беше въоръжен? — попита Лайтсонг.
— С меча, дето ме удари — каза вторият пазач. — Голям меч. Не за дуелиране, по-скоро като източняшки меч. Прав и доста дълъг. Скрил го беше под наметалото си и щяхме да го видим, ако не го беше прикрил с чудноватата си походка.
Лайтсонг кимна.
— Благодаря ви. Останете тук.
После се обърна и закрачи към втората група.
— Това е много интересно, ваша милост — каза Ларимар. — Но наистина не виждам смисъла.
— Просто съм любопитен — отвърна Лайтсонг.
— Извинете ме, ваша милост. Но всъщност не сте от любопитния тип.
Лайтсонг продължи да върви. Каквото правеше, правеше го общо взето без да мисли. Просто му се струваше естествено. Приближи се до следващата група.
— Вие сте тези, които са видели натрапника в коридора, нали?
Мъжете кимнаха и единият хвърли поглед към палата на Мърсистар. Моравата пред него вече беше пълна с пъстро множество жреци и слуги, на Мърсистар и на самия Лайтсонг.
— Разкажете какво се случи — подкани ги Лайтсонг.
— Вървяхме в слугинския коридор — заговори един. — Бяха ни освободили за вечерта и щяхме да излезем в града до някоя кръчма.
— И видяхме в коридора човек — намеси се друг. — Не му беше мястото там.
— Опишете го — каза Лайтсонг.
— Едър — каза един, а другите кимнаха. — С дрипаво облекло и с брада. Мръсен на вид.
— Не — поправи го друг. — Дрехите бяха стари, но мъжът не беше мръсен. Просто немарлив.
Лайтсонг кимна.
— Продължете.
— Ами, няма много за разказване — каза един от мъжете. — Нападна ни. Хвърли Пробудено въже по горкия Таф и той веднага падна овързан. Двамата с Рарив побягнахме за помощ. Лолан остана.
Лайтсонг погледна третия.
— Ти остана? Защо?
— Да помогна на Таф, разбира се — отвърна мъжът.
„Лъже — помисли Лайтсонг. — Изглежда твърде изнервен.“
— Сериозно? — Пристъпи към него.
Мъжът наведе очи.
— Е, общо взето. А освен това и мечът…
— Той хвърли меч по нас — намеси се друг. — Много странно нещо.
— Не го ли извади? — попита Лайтсонг. — Хвърли го?
Мъжете поклатиха глави.
— Хвърли го по нас с все ножницата. Лолан го вдигна.
— Мислех да се бия с него — каза Лолан.
— Интересно. Значи двамата избягахте?
— Да — отвърна единият. — Когато се върнахме с другите, намерихме Лолан на пода, в безсъзнание, а горкият Таф… все още беше вързан, макар че въжето вече не беше Пробудено. И беше намушкан.
— Видя ли го как умря?
— Не. — Лолан вдигна ръце да отрече. Имаше превръзка на едната ръка, забеляза Лайтсонг. — Нападателят ме удари с юмрук по главата.
— Но ти си държал меча му — каза Лайтсонг.
— Много голям беше за мен — отвърна мъжът и наведе глава.
— Значи хвърли меча по вас, а после те удари? — каза Лайтсонг.
Мъжът кимна.
— А ръката ти? — попита Лайтсонг.
Мъжът помълча, след това неволно отдръпна ръката си.
— Изкълчи се. Нищо сериозно.
— И ти трябва превръзка за изкълчена китка? — каза учудено Лайтсонг. — Покажи ми.
Мъжът се поколеба.
— Покажи ми или ще загубиш душата си — подкани го Лайтсонг. С подобаващо божествен глас, надяваше се.
Мъжът бавно протегна ръката си. Ларимар пристъпи и махна превръзката.
Ръката беше съвсем сива, изцедена от цвят.
„Невъзможно — помисли стъписано Лайтсонг. — Пробуждането не прави това на жива плът. Не може да извлече цвят от жив човек, само от предмети. Подови дъски, облекло, мебел.“
Мъжът отдръпна ръката си.
— Какво е това? — попита Лайтсонг.
— Не знам — каза мъжът. — Събудих се и беше така.
— Нима? — каза строго Лайтсонг. — И трябва да повярвам, че не си имал нищо общо с това? Че не си сътрудничил на нападателя?
Мъжът изведнъж падна на колене и заплака.
— Моля ви, боже! Не взимайте душата ми! Не съм най-добрият човек. Ходя в бардаци. Мамя на комар.
Другите го изгледаха стъписано.
— Но нищо не знаех за този натрапник — продължи Лолан. — Моля ви, трябва да ми повярвате. Просто поисках меча! Красив черен меч! Исках да го извадя, да го размахам, да нападна мъжа с него. Посегнах за него и докато се бях разсеял, той ме нападна. Но не видях как уби Таф! Заклевам се, изобщо не съм виждал нападателя преди! Повярвайте ми!
Лайтсонг помълча.
— Вярвам ти — каза накрая. — Нека това да е предупреждение. Бъди добър. Спри да мамиш.
— Да, господи.
Лайтсонг кимна на мъжете и двамата с Ларимар ги оставиха.