— Всъщност наистина се чувствам като бог — заговори Лайтсонг. — Видя ли как го накарах да се разкае?
— Удивително, ваша милост.
— Та какво мислиш за свидетелствата им? — попита Лайтсонг. — Наистина става нещо странно, нали?
— Още се чудя защо смятате, че точно вие трябва да го разследвате, ваша милост.
— Не че имам някаква друга работа.
— Освен да сте бог.
— Много е надценено — подхвърли Лайтсонг, докато се приближаваха към последния мъж. — Приятно е да се перчиш, но е и ужасно скучно.
Ларимар изсумтя тихо, а Лайтсонг се обърна към последния свидетел, ниския жрец, който ги чакаше, загърнат в халата си в жълто и златисто. Беше значително по-млад от другия жрец.
„Дали са го избрали да ме лъже с надеждата, че ще изглежда невинен? — зачуди се вяло Лайтсонг. — Или правя необосновани предположения?“
— Е, каква е твоята версия? — попита той.
Младият жрец се поклони.
— Тръгнал бях по задачите си, да отнеса в хранилището записи на няколко пророчества, които бяхме записали от устата на богинята ни. Чух шум в сградата. Погледнах през прозореца, но не видях нищо.
— Къде беше? — попита го Лайтсонг.
Младият мъж посочи един прозорец.
— Ето там, ваша милост.
Лайтсонг се намръщи. Жрецът сочеше към противоположната страна на сградата спрямо мястото на убийството. Но беше същата страна, откъдето нападателят беше влязъл.
— Можеше ли да видиш входа, където нападателят е обездвижил двамата пазачи?
— Да, ваша милост — отвърна мъжът. — Макар че не ги видях отначало. Канех се да ида към източника на звука. Но в този момент наистина видях нещо странно на светлината на фенерите на входа: някакъв мъж. Точно тогава забелязах пазачите на земята. Помислих, че са трупове, и се уплаших от смътната фигура, която се движеше между тях. Изкрещях и затичах за помощ. Докато някой ми обърне внимание, мъжът се беше махнал.
— Тръгна ли да го търсиш? — попита Лайтсонг.
— Да.
— Колко време ти отне?
— Няколко минути, ваша милост.
Лайтсонг кимна замислено.
— Добре. Благодаря ти.
Младият жрец понечи да тръгне към групата жреци.
— А, чакай малко — спря го Лайтсонг. — Случайно да си видял добре нападателя?
— Не бих казал, ваша милост. Беше с тъмно облекло, невзрачно някак. Беше много далече, за да се види добре.
Лайтсонг му махна да си ходи. Потърка замислено брадичка и се обърна към Ларимар.
— Е?
Жрецът повдигна вежда.
— Какво „Е“, ваша милост?
— Какво мислиш?
Ларимар поклати глава.
— Честно казано… не знам, ваша милост. Но това очевидно е важно.
— Нима?
Ларимар кимна.
— Да, ваша милост. Заради онова, което каза онзи мъж — с ранената ръка. Той спомена за черен меч. Вие го предсказахте, помните ли? В картината тази сутрин.
— Не беше предсказание — отвърна Лайтсонг. — Наистина беше там, на рисунката.
— Точно така действат пророчествата, ваша милост — каза Ларимар. — Не разбирате ли? Гледате картина и цял образ се появява за вашите очи. Аз виждам произволни удари на четката. Сцената, която описвате, нещата, които виждате, са пророчески. Вие сте бог.
— Но видях точно това, което се казваше, че показва картината! — възрази Лайтсонг. — Още преди да си ми казал как е наречена!
Ларимар кимна разбиращо, сякаш това потвърждаваше тезата му.
— О, писна ми от жреци! Всичките сте непоносими фанатици. Както и да е, съгласен си с мен, че тук има нещо странно, нали?
— Определено, ваша милост.
— Добре. Тогава бъди така добър да престанеш да недоволстваш, че го разследвам.
— Всъщност, ваша милост, още по-наложително е да не се замесвате. Вие предсказахте, че това ще се случи, но вие сте оракул. Не бива да взаимодействате с предмета на предсказанията си. Може да извадите от равновесие много неща.
— Обичам неравновесията — отвърна Лайтсонг. — Освен това е твърде забавно.
Както обикновено, Ларимар не реагира на това, че пренебрегват съвета му. Но щом се запътиха към главната група, все пак зададе въпрос.
— Ваша милост. Просто за да задоволя любопитството си, вие какво мислите за убийството?
— Очевидно е — отвърна Лайтсонг разсеяно. — Имало е двама нападатели. Първият е едрият мъж с меча — той е съборил пазачите, нападнал е онези слуги, пуснал е Безжизненото и после е изчезнал. Вторият мъж — онзи, когото е видял жрецът, — е дошъл след първия. Този втори мъж е убиецът.
Ларимар се намръщи.
— Защо предполагате това?
— Първият се е стараел да не убива — каза Лайтсонг. — Оставил е пазачите живи с риск за себе си, тъй като са могли всеки момент да се свестят и да вдигнат тревога. Не е извадил меча си срещу слугите, а просто се е опитал да ги усмири. Не е имал причина да убие вързан пленник — особено след като вече е оставил свидетели. Ако е имало втори обаче… е, това би било логично. Убитият слуга е бил единственият в съзнание, когато е влязъл вторият нападател. Слугата е бил единственият, който е видял втория нападател.