Макар че договорът може би уточняваше време, а не възраст. Може би просто гласеше, че кралят на Идрис има двайсет години, за да осигури невяста за Бога крал. Това можеше да обясни защо баща й бе пратил нея. Изруга се наум, че беше пренебрегвала уроците за договора. Не знаеше какво всъщност гласи той. Опасността като нищо можеше да е написана в самия документ.
Трябваше й повече информация. За жалост жреците пречеха, слугите мълчаха, а Сини пръсти… ами той…
Най-после успя да го зърне — вървеше през една от стаите и пишеше на тефтера си. Сири забърза натам и шлейфът прошумоля след нея. Сини пръсти погледна през рамо и я видя. Очите му се разшириха и той бързо се шмугна през отворената врата в друга стая. Сири извика след него. Вървеше толкова бързо, колкото й позволяваше дрехата, но когато стигна, стаята вече бе празна.
— Цветове! — изруга тя и усети как косата й стана тъмночервена от яд. — Още ли смяташ, че не ме отбягва? — обърна се към най-старшата от слугините си.
Жената наведе поглед.
— Би било нередно слуга в двореца да отбягва кралицата си, Съсъд. Вероятно не ви е видял.
„Как не! — помисли Сири. — Като всеки друг път.“ Когато пратеше човек да го повика, винаги пристигаше едва след като се беше отказала и бе тръгнала нанякъде. Когато му пратеше писмо, той отговаряше толкова усукано, че само я отчайваше още повече.
Не можеше да взима книги от дворцовата библиотека, а жреците нарочно отвличаха вниманието й, щом се опиташе да чете в залата на самата библиотека. Беше помолила да й донесат книги от града, но жреците бяха настояли, че ще ги носи жрец и той ще й ги чете, за да не си „напряга очите“. Беше сигурна, че ако в книгата има нещо, което жреците не искат да узнае, четящият просто ще го прескочи.
Толкова много зависеше от жреците и писарите за всичко, включително информация.
„Освен ако…“, помисли тя, докато още стоеше в яркочервената стая. Имаше все пак и друг източник на информация. Обърна се към главната си слугиня.
— Какви дейности ще има днес в двора?
— Много, Съсъд — отвърна жената. — Няколко художници са дошли да рисуват картини и ескизи. Има дресьори на животни, показват екзотични същества от Юга — мисля, че водят слонове и зебри. Има и няколко търговци на бои, ще покажат най-новите си цветни съчетания. И менестрелите, разбира се.
— А в сградата, в която ходихме преди?
— Арената ли, Съсъд? Мисля, че там ще са игрите, по-късно вечерта. Състезания по физическа сила.
Сири кимна и каза:
— Пригответе ложа. Искам да ги посетя.
В отечеството си Сири понякога беше гледала състезания по бягане. Обикновено бяха спонтанни, тъй като жреците не одобряваха мъжкото изтъкване. Аустре даваше дарбите на всички хора. На мъжкото перчене се гледаше като на арогантност.
Момчетата обаче не можеше да бъдат сдържани лесно. Беше ги виждала да бягат, дори ги беше окуражавала. Онези състезания обаче не бяха нищо в сравнение с това, което устройваха в Халандрен.
Имаше шест различни дисциплини, които вървяха заедно. Някои мъже хвърляха големи камъни и се състезаваха на разстояние. Други тичаха в широк кръг около арената, вдигаха облаци пясък и се потяха във влажния зной на Халандрен. Трети мятаха копия, стреляха с лъкове или се надпреварваха в скачане.
Сири наблюдаваше игрите и все повече се изчервяваше — чак до връхчетата на косата си. Мъжете бяха само по препаски около бедрата. През седмиците си, преживени в огромния град, никога не беше виждала нещо толкова… интересно.
„Една дама не трябва да зяпа по млади мъже — беше я учила майка й. — Неприлично е.“
Но какъв беше смисълът да дойдеш на игри, ако не да зяпаш? Сири не можеше да се сдържи, и не беше само заради голата кожа. Тези мъже бяха тренирали продължително, развили бяха физическите си способности до съвършенство. Докато наблюдаваше, забеляза, че не се отдава кой знае каква почит на победителите във всяко отделно състезание. Надпреварите всъщност не бяха толкова заради победата, а за да се покаже нужното умение.
В това отношение бяха почти в крак с разбиранията на идрианците — и в същото време като по ирония противоположни.
Красотата на игрите я отвлече за много по-дълго, отколкото имаше намерение — косата й остана тъмночервена от срам дори след като тя свикна с идеята, че състезаващите се мъже са облечени толкова оскъдно. Най-сетне си наложи да стане и да обърне гръб на зрелището. Чакаше я работа.
Слугите й се надигнаха. Бяха донесли всевъзможни луксове. Дивани с меки възглавници, плодове и вина, дори имаше няколко мъже с големи ветрила, които да я разхлаждат. Само след няколко седмици в двореца такива удобства започваха да й се струват нещо обичайно.