— Има един бог, който дойде и говори с мен преди — каза тя и огледа амфитеатъра; много от каменните ложи бяха украсени с цветни платнища. — Кой беше той?
— Лайтсонг Храбрия, Съсъд — отвърна една от слугините. — Богът на храбростта.
Сири кимна и попита:
— А цветовете му бяха…?
— Златно и червено, Съсъд.
Сири се усмихна. Навесът на ложата му показваше, че е тук. Не беше единственият бог, представил й се през седмиците в двореца, но беше единственият, който задели малко време да побъбри с нея. Беше я смутил, но поне имаше желание да говори. Тя излезе от ложата и красивата рокля се плъзна след нея по камъка. Трябваше да си наложи да престане да се чувства гузна затова, че цапа роклите, след като явно всяка се изгаряше в деня, след като я носеше.
Слугите й се засуетиха трескаво, засъбираха плодове и храна и тръгнаха след нея. Както и преди, долу по пейките имаше хора — търговци, достатъчно богати, за да си купят вход в двора, или селяни, които бяха спечелили на специалната лотария. Мнозина се обръщаха, поглеждаха нагоре, докато тя минаваше, и си шепнеха.
„Единствената възможност, която имат да ме видят — осъзна Сири. — Кралицата им.“
Това бе едно от нещата, с които в Идрис определено се справяха по-добре, отколкото в Халандрен. Идрианците имаха лесен достъп до своя крал и управляващите си, докато в Халандрен водачите ги държаха нависоко — и заради това бяха отдалечени, загадъчни дори.
Тръгна към павилиона в червено и златно. Богът, когото бе видяла преди, се беше изтегнал на един диван и отпиваше от голяма красиво гравирана чаша, пълна с ледено червена течност. Изглеждаше съвсем като преди — изсеченото мъжествено лице, което бе започнала вече да свързва с божественост, съвършено оформената черна коса, златистият тен, държането на преситена особа.
„Още нещо, за което в Идрис сме прави — помисли тя. — Хората ми може да са прекалено сурови, но също тъй не е добре да станеш толкова разглезен като някои от тези Завърнали се.“
Богът, Лайтсонг, я изгледа и кимна почтително.
— Кралице.
— Лайтсонг Храбрия — каза тя, щом един от слугите й донесе стол. — Вярвам, че денят ви е бил приятен?
— Доколкото днес открих няколко смущаващи и преопределящи елемента на душата си, които бавно преподреждат самото естество на съществуването ми. — Отпи от чашата. — Иначе нищо особено. Вие?
— По-малко прозрения — отвърна тя, докато сядаше. — Повече объркване. Все още съм неопитна в начина, по който стават нещата тук. Надявах се, че бихте могли да отговорите на някои от въпросите ми, да ми дадете информация може би…
— Боя се, че не — отвърна Лайтсонг.
Тя замълча и се изчерви от смущение.
— Съжалявам. Да не би да сбърках нещо? Аз…
— Не. Всичко е наред, дете — каза усмихнато Лайтсонг. — Причината да не мога да ви помогна е в това, че аз, за жалост, не знам нищо. Безполезен съм. Не сте ли чули?
— Мм… боя се, че не.
— Трябва да обръщате повече внимание. — Вдигна чашата си към нея. — Засрамете се — каза с усмивка.
Тя се намръщи, още по-смутена. Върховният жрец на Лайтсонг — изпъкващ сред всички останали с голямата украса на главата си — ги гледаше неодобрително и това я накара да се почувства още по-гузна. „Защо аз трябва да съм засрамената — помисли Сири ядосана. — Лайтсонг е този, който ми нанася прикрити оскърбления… и открито оскърбява себе си! Сякаш му е приятно да се самоукорява.“
— Всъщност — каза Сири и го погледна, вирнала брадичка, — чух за репутацията ви, Лайтсонг Храбрия. „Безполезен“ не е думата, която чух, обаче.
— О?
— Да. Казаха ми, че сте безвреден, макар да разбирам, че не е вярно — защото сега, докато говоря с вас, усетът ми за разумност определено пострада. Да не говорим за главата ми — започва да ме боли.
— И двете са симптоми на това, че се занимавате с мен, опасявам се — каза той с престорена въздишка.
— Би могло да се разреши — каза Сири. — Може би ще е от полза, ако се въздържате да говорите в присъствието на други. Мисля, че дори ще сте доста симпатичен при такива обстоятелства.
Лайтсонг се засмя. Не беше дълбокият смях като на баща й и някои от хората му в Идрис, а по-изтънчен. Все пак изглеждаше искрен.
— Знаех си, че ми харесваш, момиче — каза той.
— Не съм сигурна дали трябва да го приема като комплимент, или не.
— Зависи колко на сериозно се взимаш — каза Лайтсонг. — Хайде, стани от този глупав стол и се изтегни удобно на някое от канапетата. Понаслаждавай се на вечерта.
— Не знам дали ще е прилично — каза Сири.
— Аз съм бог. — Домакинът й махна небрежно с ръка. — Аз определям кое е прилично.