Вивена пак отпи от сока. Усети Дент още преди да се е приближил.
— Знаете ли какво ме интересува? — каза той и седна на мястото на Тейм.
— Какво?
— Хората. — Дент почука по празната чаша и слугата дойде веднага. — Хората ме интересуват. Особено хора, които не действат така, както се очаква от тях. Хора, които ме изненадват.
— Надявам се, че не говориш за Тейм — каза Вивена и повдигна вежда.
Дент поклати глава.
— Говоря за вас, принцесо. Съвсем доскоро когато към когото или каквото да погледнете, в очите ви имаше тихо неодобрение. Изгубили сте това. Започвате да се вмествате.
— Значи е проблем, Дент. Не искам да се вмествам. Мразя Халандрен.
— Но с този сок като че ли нямате никакъв проблем.
Вивена остави сока настрани.
— Прав си, разбира се. Не би трябвало да го пия.
— Щом казвате. — Дент сви рамене. — Значи, ако попитате наемника — нещо, което, разбира се, не прави никой, — той може би ще спомене, че е добре за вас да започнете да се държите като халандренка. Колкото по-малко изпъквате, толкова по-малко вероятно е някои хора да ви свържат с идрианската принцеса, която се крие в града. Вземете за пример приятеля си Парлин.
— Прилича на глупак с тези шарени дрехи. — Тя се озърна към улицата, където Парлин и Бижутата си бъбреха, докато пазеха изхода за бягство.
— Нима? — каза Дент. — Или просто прилича на халандренец? Бихте ли го укорили изобщо, ако бяхте в джунглата и го видите да се облича в кожа на звяр, или може би да се загърне в наметало, оцветено като нападали листа?
Тя отново погледна. Парлин се беше облегнал небрежно на стената на сградата, досущ като някой уличен катил на неговите години, каквито беше виждала навсякъде из града.
— И двамата се вмествате тук по-добре, отколкото преди — каза Дент. — Учите се.
Вивена наведе очи. Някои неща в новия й живот наистина започваха да й се струват естествени. Нападенията например ставаха изненадващо лесно. Също така започваше да свиква да се движи с тълпите и да е част от подземния свят. Само преди два месеца с възмущение щеше да се противопостави на идеята да си има работа с човек като Дент, просто заради професията му.
Много й беше трудно да се примири с някои от тези промени. Все по-трудно й ставаше да разбере себе си и да реши в какво вярва.
— Макар че — каза Дент, като погледна роклята й, — може би ще е добре да помислите дали не минете на панталони.
Вивена се намръщи и го погледна.
— Само предложение — каза Дент и отпи от сока си. — Не харесвате късите халандренски поли, но единствените свестни дрехи, което можем да ви купим и които да са „скромни“, са чуждестранна изработка — а това ги прави скъпи. Означава, че трябва да използваме скъпи ресторанти, за да не изпъкваме. А това означава, че трябва да търпите целия този ужасен разкош. Панталоните обаче са скромни и евтини.
— Панталоните не са скромни.
— Не показват колене — каза той.
— Няма значение.
Дент сви рамене.
— Просто споделям мнение.
Вивена извърна очи и тихо въздъхна.
— Оценявам съвета ти, Дент. Наистина. Просто… много от живота ми напоследък ме смущава.
— Светът си е смущаващ — каза Дент. — Точно това го прави забавен.
— Хората, с които работим. Те са водачи на хората от Идрис в града, но в същото време ги експлоатират. Лемекс крадеше от баща ми, но въпреки това работеше за интересите на страната ми. И аз тук, облечена в толкова скъпа дреха, и пия скъп сок, а сестра ми е насилвана от ужасен диктатор, докато този чудесен и ужасен град се подготвя да поведе война срещу отечеството ми.
Дент се отпусна в стола си, загледан над ниското перило към улицата и тълпите с техните цветове, едновременно красиви и ужасни.
— Мотивите на хората. Никога не са смислени. И винаги са смислени.
— Точно сега ти не говориш смислено.
Дент се усмихна.
— Опитвам се да кажа, че не разбираме хората, докато не разберем какво ги кара да правят това, което правят. Всеки човек е герой в собствената си версия, принцесо. Убийците не вярват, че са виновни за това, което правят. Крадците мислят, че заслужават парите, които взимат. Диктаторите вярват, че имат правото — за безопасността на своя народ и за доброто на държавата — да правят каквото пожелаят.
Загледа се отново настрани и поклати глава.
— Мисля, че дори Вашер вижда себе си като герой. Истината е, че повечето хора правят това, което вие наричате „грешно“, по причини, които за тях са „правилни“. Само наемниците се държим смислено. Правим това, за което ни се плаща. И толкова. Може би затова хората ни гледат така отвисоко. Ние сме единствените, които не претендираме, че имаме по-висши мотиви.