Замълча и я погледна в очите.
— В известен смисъл ние сме най-честните хора, които изобщо ще срещнете.
Двамата замълчаха, загледани в минувачите — река от бляскави цветове. До тях изникна Тонк Фах и каза:
— Така е. Но забрави да споменеш, че освен че сме честни, сме и умни. И чаровни.
— То се подразбира от само себе си — каза Дент.
— Честни може би — каза Вивена. — Но определено се надявам да не сте най-чаровните, които ще срещна в живота си. Готови ли сме да тръгваме?
— Стига да сте приключили със сока си — засмя се Дент.
Вивена погледна чашата си. Сокът наистина беше много вкусен. Допи го гузно. „Ще е грях да се похаби.“ След това стана и излезе, като остави Дент да уреди сметката.
На улицата към тях се присъедини Буцата — бяха му дали заповеди да се притече, ако Вивена извика за помощ.
Тя се обърна, погледна през рамо Тонк Фах и Дент и попита:
— Тонк, къде ти е маймунката?
Той въздъхна.
— Маймуните бездруго са досадни.
Вивена завъртя очи.
— Загубил си още едно?
Дент се изкиска.
— Свиквайте, принцесо. От всички щастливи чудеса във вселената едно от най-големите е, че Тонк така и не е направил дете. Сигурно щеше да го е загубил още първата седмица.
Тя поклати глава.
— Може би си прав. Следващата среща. Д’Денир, нали?
Дент кимна.
— Да вървим — каза Вивена и тръгна по улицата. Те я последваха, като взеха пътьом Парлин и Бижутата. Вивена не изчака Буцата да им пробие път през множеството. Колкото по-малко зависеше от този Безжизнен, толкова по-добре. Придвижването по улиците всъщност не беше чак толкова трудно. Имаше изкуство в това — човек се движи с тълпата, вместо да се опитва да плува срещу течението. Скоро групата им с Вивена най-отпред излезе на широка затревена морава, градината на Д’Денир. Като площад на кръстовище, това място представляваше открито зелено пространство, очертано от сгради и цветове. Но тук никакви цветя или дървета не накъсваха пейзажа, нито се блъскаха хора. Беше благоговейно място.
И беше пълно със статуи. Стотици. Приличаха много на други Д’Денир в града — с грамадните си тела и героични пози, повечето увити с цветни платове или облечени в ярки дрехи. Бяха от най-старите статуи, които беше видяла тук, камъкът им бе изронен от многото години под честите дъждове в Т’Телир. И бяха последният дар от Блажения миротворец — статуите в памет на загиналите във Велебран. Паметник и предупреждение. Така твърдяха легендите. Вивена не можеше да се отърве от мисълта, че ако хората наистина почитат падналите, няма да облекат статуите с такива нелепи дрехи.
Все пак мястото беше много по-ведро и спокойно от повечето места в Т’Телир и тя оценяваше това. Слезе по стъпалата до моравата и закрачи бавно между безмълвните каменни фигури.
Дент тръгна до нея.
— Помните ли с кого се срещаме?
Тя кимна и каза:
— С фалшификатори.
Дент я изгледа.
— Имате ли проблем с това?
— Дент, през месеците ни заедно се срещах с босове на крадци, с убийци и — най-плашещото — с наемници. Мисля, че все ще мога да се оправя с двама ловки писари.
Дент поклати глава.
— Това са хората, които продават документите, не писарите, които вършат работата. Няма по-опасни хора от фалшификаторите. В бюрокрацията на Халандрен те могат да направят всичко да изглежда законно, като поставят подходящите документи на подходящите места.
Вивена кимна замислено.
— Помните ли какво трябва да ги накараме да направят? — попита Дент.
— Разбира се, че помня. Точно тази идея беше моя, нали?
— Просто проверявах.
— Притеснен си да не объркам нещата, тъй ли?
Той сви рамене.
— Вие водите в този танц, принцесо. Аз съм само онзи, който забърсва пода след вас. — Погледна я. — Мразя да забърсвам кръв.
— О, спри, моля те — каза тя, завъртя очи и забърза напред. Чу го обаче да казва на Тонк Фах:
— Лоша метафора ли?
— Тц. Имаше кръв в нея. Значи е добра.
— Май й липсваше поетичен стил.
— Намери нещо да се римува с кръв тогава — предложи Тонк Фах. — Връв? Пръв? Мм… стръв?
„За банда главорези определено са начетени“, помисли Вивена.
Скоро видя мъжете, които ги чакаха на уговореното място — до голяма статуя Д’Денир с ръждясала брадва. Бяха насядали на тревата, хапваха, пийваха и си бъбреха — самото олицетворение на безгрижна невинност.
— Те са — прошепна Дент. — Да отидем до статуята на Д’Денир срещу тях.
Бижутата, Буцата и Парлин се задържаха назад, а Тонк Фах мина встрани, за да наблюдава. Вивена и Дент отидоха до статуята близо до фалшификаторите. Дент просна на тревата одеяло за нея и застана отстрани все едно й е слуга.