— О, не знам — отвърна Дент. — Може би защото сте били много близки още от деца?
— Това не е вярно! Аз съм обвързана с Бога крал още преди да се родя!
— А баща ви винаги е съжалявал, че не може да ви омъжи за сина на най-добрия си приятел — каза Дент. — Така поне твърди Парлин. — И я погледна насмешливо.
— Това момче много говори.
— Всъщност обикновено е доста мълчалив. Трябва да му вадиш думите с ченгел, за да говори за себе си. Все едно, Бижутата има други връзки. Тъй че престанете да се притеснявате.
— Не съм притеснена — каза Вивена. — И не се интересувам от Парлин.
— Щом казвате.
Вивена отвори уста да възрази, но забеляза, че Тонк Фах се приближава, а не искаше и той да се включи в този спор. Стисна устни, щом едрият наемник спря до тях.
— Порой — каза Тонк Фах.
— Мм? — попита Дент.
— Връзва се с „кръв“. Сега може да го направиш по-поетично. „Порой от кръв“. Хубав образ. Много по-добре от римата със „стръв“.
— Аха, ясно — каза навъсено Дент. — Тонк Фах?
— Да?
— Ти си идиот.
— Благодаря.
Вивена стана и почна да обикаля статуите. Да ги оглежда — ако не за друго, то поне за да не се налага да гледа Парлин и Бижутата. Тонк Фах и Дент закрачиха след нея на дискретно разстояние, като си отваряха очите на четири.
Имаше някаква красота в тези статуи. Не бяха като другите видове изкуство в Т’Телир — пъстри картини, нашарени сгради, пищни облекла. Д’Денирите бяха здрави каменни блокове, състарили се с достойнство. Халандренците, разбира се, правеха всичко възможно да унищожат това с шалчетата, шапките и други цветни неща, които им връзваха. За щастие в тази градина бяха твърде много, за да могат да разкрасят всички.
Стояха като на стража, някак си по-стабилни от много други неща в града. Повечето се взираха към небето или гледаха право напред. Всяка статуя беше различна, всяка поза — особена, всяко лице — единствено. „Сигурно е отнело десетилетия, докато ги създадат всички — помисли тя. — Може би оттук халандренците са придобили увлечението си към изкуство.“
Халандрен беше място на безброй противоречия. Воини, които да символизират мира. Идрианци, които се експлоатираха и същевременно се защитаваха едни други. Наемници, които като че ли бяха между най-добрите хора, които бе познавала. Ярки цветове, които създаваха някаква униформеност.
И над всичко — БиоХроматичният дъх. Беше изнудващо и в същото време хора като Бижутата гледаха на отдаването на Дъха си като на привилегия. Въпросът бе дали самата Вивена можеше да си позволи да се превърне в поредното противоречие? Личност, нарушила убежденията си, за да се погрижи те да се съхранят?
Диханията наистина бяха чудесни. Беше много повече от красотата или способността да чуваш промени в звука и да долавяш отделните оттенъци цвят. Беше повече дори от това да усеща живота около себе си. Повече от звуците на вятъра и тоновете на говорещите, или от способността й да усеща пътя си през група хора и да се движи лесно с течението на тълпата.
Беше връзка. Усещаше света около себе си по-близък. Дори неодухотворените неща като дрехите й или нападалите клонки ги усещаше близо до себе си. Бяха мъртви, но сякаш отново копнееха за живот.
Можеше да им го даде. Помнеха живота, а тя можеше да Пробуди тези спомени. Но как можеше да помогне за спасяването на народа си, ако изгубеше себе си?
„Дент не изглежда изгубен — помисли тя. — Той и другите наемници могат да отделят това, в което вярват, от това, което са принудени да правят.“
Според нея точно затова хората се отнасяха така с наемниците. Ако си отделил вярата от действието, си стъпил на опасен терен.
„Не — каза си. — Никакво Пробуждане за мен.“
Дъхът щеше да остане запушен. Ако я изкушеше твърде много, щеше да го даде целия на някой, който си нямаше.
И самата тя да стане Бездушна.
29.
„Разкажи ми за планините“, написа Сузеброн.
Сири се усмихна.
— За планините ли?
„Моля те“, написа той. Седеше на стола си до леглото. Сири лежеше на една страна. Бухналата й рокля беше твърде гореща за тази вечер, тъй че тя бе по риза, завита с чаршаф и отпусната на лакът, за да може да вижда какво пише. Огънят пращеше в камината.
— Не знам какво да ти разкажа. В смисъл, планините не са толкова удивителни като чудесата, които имате в Т’Телир. Имате толкова много цветове, толкова много разнообразие.
„Мисля, че скалите, стърчащи от земята и издигащи се на хиляди стъпки във въздуха, се броят за чудо“, написа той.
— Предполагам. Това ми харесваше в Идрис — не исках да знам нищо друго. За човек като теб обаче сигурно би било отегчително.