„По-отегчително, отколкото да седиш всеки ден в един и същ дворец, без да можеш да го напускаш, без да ти е разрешено да говориш и да те обличат и глезят ли?“
— Добре, печелиш.
„Кажи ми за тях, моля те.“ Почеркът му ставаше все по-добър. Освен това, колкото повече пишеше, като че ли все повече разбираше. Толкова съжаляваше, че не можеше да му намери книги за четене — подозираше, че ще ги попие бързо и ще стане учен като всички учени, които се бяха опитвали да я образоват.
И все пак единственото, с което той разполагаше, беше тя. Като че ли беше признателен за това, което му даваше — но това вероятно беше само защото не знаеше колко е невежа. „Как само ще се смеят учителите ми, ако разберат, че съжалявам, че ги пренебрегвах.“
— Планините са огромни — заговори тя. — Всъщност не можеш да добиеш усет за тях тук, в низините. Видиш ли ги, разбираш колко всъщност незначителни са хората. Искам да кажа, колкото и дълго да сме работили и строили, никога не бихме могли да струпаме нищо толкова високо като една от планините… Те са скали, както каза, но не са безжизнени. Зелени са — зелени като вашите джунгли. Но е различно зелено. Чувала съм някои от пътуващите търговци да се оплакват, че планините пречели на гледката им, но мисля, че можеш да видиш повече. Позволяват ти да видиш как повърхността на земята се протяга нагоре, към селението на Аустре в небето.
Той я погледа, после написа: „Аустре?“
Сири се изчерви и косата й също почервеня.
— Съжалявам. Може би не трябваше да говоря за други богове пред теб.
„Други богове ли? — написа той. — Като онези в двора ли?“
— Не — каза Сири. — Аустре е идрианският бог.
„Разбирам — написа Сузеброн. — Много ли е красив?“
Сири се засмя.
— Не, не разбираш. Той не е Завърнал се като теб или Лайтсонг. Той е… ами, не знам. Жреците не са ли ти споменавали за други религии?
„Други религии ли?“, написа той.
— Ами да. Искам да кажа, не всички почитат Завърналите се. Идрианците като мен почитат Аустре, а хората на Пан Кал — като Сини пръсти… всъщност не знам какво почитат те, но не си ти.
„Много странно — написа той. — Щом вашите богове не са Завърнали се, какво са тогава?“
— Не „богове“ — каза Сири. — Само един. Наричаме го Аустре. В Халандрен също са го почитали преди… — За малко да каже „преди да станат еретици“. — Преди да дойде Миротворецът и да решат да почитат Завърналите се.
„Но кой е този Аустре?“, написа той.
— Той не е личност — каза Сири. — Той е по-скоро сила. Той е този, който бди над всички хора, този, който наказва хората, които вършат лошо, и благославя тези, които са достойни.
„Срещала ли си това същество?“
Сири се засмя.
— Не, разбира се. Човек не може да види Аустре.
Сузеброн я погледна намръщено.
— Знам — каза Сири. — Сигурно ти изглеждам глупава. Но ние просто знаем, че го има. Когато видя нещо красиво в природата — когато погледна планините с дивите им цветя, израснали на шарки, които някак са по-правилни, отколкото човек може да ги засади — знам. Красотата е истинска. Точно това ми напомня за Аустре. Освен това имаме Завърналите се — включително Първия, Во. Той е получил Петте видения, преди да умре, а те все трябва да са дошли отнякъде.
„Но не вярваш в култа към Завърналите се?“
Сири сви рамене.
— Още не съм решила. Моите хора са против това. Не им харесва начинът, по който в Халандрен разбират религията.
Той дълго седя замислен.
„Значи… не харесваш такива като мен?“
— Какво? Разбира се, че те харесвам! Ти си мил!
Той се намръщи и написа:
„Не мисля, че Боговете крале трябва да са мили.“
— Е, добре — отвърна тя и завъртя очи. — Ти си ужасен и могъщ. Страховит и божествен. И мил.
„Много по-добре — написа той и се усмихна. — Много бих искал да срещна този Аустре.“
— Ще те запозная с монаси някога — каза Сири. — Те би трябвало да могат да ти помогнат с това.
„Сега ми се подиграваш.“
Сири се усмихна и той я погледна. В очите му нямаше ранимост. Като че ли нямаше нищо против да му се подиграват. Всъщност като че ли го намираше за много интересно. Особено му харесваше да отгатва кога е сериозна и кога — не.
Отново наведе очи.
„Повече от срещата с този бог обаче бих искал да видя планините. Ти, изглежда, много ги обичаш.“
— О, да — каза Сири. От много време не беше мислила за Идрис. Но щом той го спомена, си спомни онова усещане за прохлада, за откритост по ливадите, през които беше тичала не толкова отдавна. Свежестта на мразовития въздух — нещо, което подозираше, че никога няма да намери в Халандрен.
Растенията в Двора на боговете бяха съвършено подрязани, култивирани и аранжирани. Бяха красиви, но дивите поля на родната й земя носеха друго, особено усещане.