Сузеброн пишеше отново.
„Подозирам, че планините са красиви, както каза. Но вярвам, че най-красивото нещо в тях вече е слязло при мен.“
Сири се сепна, а след това се изчерви. Изглеждаше толкова открит, ни най-малко смутен или засрамен от толкова дръзкия си комплимент.
— Сузеброн! — каза тя. — Имаш сърце на ухажор.
„Ухажор ли? — написа той. — Трябва да говоря само каквото виждам. Няма нищо толкова чудесно като теб, в целия ми двор. Планините наистина трябва да са особени, за да създадат такава красота.“
— Виждаш ли, вече прекали — каза тя. — Видях богините в двора ти. Те са много по-красиви от мен.
„Красотата не е в това как изглежда човек — написа Сузеброн. — Майка ми ме научи на това. Пътешествениците в книгата ми с разкази не трябва да оценяват старата жена за грозна, защото би могла да е красива богиня отвътре.“
— Това не е приказка, Сузеброн.
„Приказка е — написа той. — Всички онези разкази са просто приказки на хора, живели преди нас. Това, което те казват за човечеството, е вярно. Наблюдавал съм и съм видял как действат хората.“ Изтри дъската и продължи. „Странно е, за мен, да тълкувам тези неща, защото не ги виждам като обикновените хора. Аз съм Богът крал. Всичко е еднакво красиво за моите очи.“
Сири се намръщи.
— Не разбирам.
„Имам хиляди Дихания — написа той. — Трудно е да виждам като другите хора — мога да разбера порядките им само чрез разказите на майка ми. За моите очи всички цветове са красота. Когато другите гледат нещо — човек — един понякога може да изглежда по-красив от друг.
Това не ми е дадено. Аз виждам само цвета. Богатите, възхитителни цветове, които съставят всички неща и им дават живот. Не мога да се съсредоточа само върху лицето, както правят мнозина. Виждам искрата в очите, червенината на бузите, багрите на кожата — дори всяко петно има определена форма. Всички хора са чудесни.“
Изтри. „Тъй че, когато говоря за красота, трябва да говоря за различни от цветовете неща. А ти си различна. Не знам как да го опиша.“
Вдигна очи и Сири изведнъж осъзна колко близо са един до друг. Тя само по долната си риза и покрита с тънкия чаршаф. Той, висок и с широки рамене, с душа, която караше цветовете на завивките да се пречупват като светлината през призма. Усмихна й се на светлината от огъня.
„О, боже… — помисли тя. — Това е опасно.“
Покашля се, след това се надигна и отново се изчерви.
— Ами. Мм, да. Много мило. Благодаря ти.
Той отново наведе очи. „Бих искал да мога да те пусна да си идеш у дома, да видиш отново своите планини. Навярно бих могъл да обясня това на жреците.“
Тя пребледня.
— Не мисля, че ще е добре да им издаваш, че можеш да четеш.
„Бих могъл да използвам художественото писмо. Много е трудно за писане, но те ме научиха, за да мога да общувам с тях, ако ми се наложи.“
— Все пак. Ако им кажеш, че искаш да ме пратиш у дома, това може да издаде, че си говориш с мен.
Той спря да пише, замисли се и написа:
„Може би това ще е добре?“
— Сузеброн, те се канят да те убият.
„Нямаш доказателство за това.“
— Добре, подозрително е, най-малкото. Последните двама Богове крале са умрели месеци след като са създали наследник.
„Твърде недоверчива си — написа Сузеброн. — Непрекъснато ти го казвам. Моите жреци са добри хора.“
Сири го погледна твърдо.
„Освен че ми отрязаха езика“, призна той.
— И те държат под ключ, и не ти казват нищо. Виж, дори да не се канят да те убият, те знаят неща, които не ти казват. Може би има нещо общо с БиоХромата — нещо, от което умираш, след като се появи наследникът ти.
Сири се намръщи и се отпусна на леглото. „Възможно ли е да е това?“
— Сузеброн, как предаваш Диханията си?
Той помисли.
„Не знам. Всъщност… много неща не знам за това.“
— Аз също — каза тя. — Могат ли да ти отнемат Дъха? Да го дадат на сина ти? Ами ако точно това те убива?
„Не биха направили това“, написа той.
— Но може би е възможно. И може би точно това става. Затова да имаш дете е толкова опасно! Те трябва да получат нов Бог крал и това те убива.
Той поседя с дъската за писане в скута си, после поклати глава и написа:
„Аз съм бог. Не ми се дават Дихания, роден съм с тях.“
— Не — каза Сири. — Сини пръсти ми каза, че си ги събирал столетия. Че всеки Бог крал получава два Дъха седмично вместо един и ги трупа в запас.
„Всъщност някои седмици получавам по три или четири“, призна той.
— Но ти трябва само един седмично, за да оцелееш.
„Да.“
— А те не могат да позволят такова богатство да умре с теб! Твърде много ги е страх да позволят да го използваш, но също така не могат да си позволят да го загубят. Тъй че, когато се роди ново дете, взимат Дъха от стария крал — като го убият — и го дават на новия.