„Но Завърналите се не могат да използват Дъха си за Пробуждане — написа той. — Тъй че съкровището ми от Дихания е безполезно.“
Сири помисли. Беше чувала за това.
— Това само за Дъха, с който си се родил ли се отнася, или включва и добавените отгоре допълнителни Дихания?
„Не знам“, написа той.
— Сигурна съм, че би могъл да използваш допълнителните Дихания, ако поискаш. Иначе защо ще ти махат езика? Може би нямаш достъп до Дъха, който те прави Завърнал се, и не можеш да го използваш, но над него имаш още хиляди и хиляди Дихания.
Сузеброн поседя замислено няколко мига, а след това стана и отиде до прозореца. Загледа се навън в тъмното. Сири се намръщи, после взе дъсчицата му. Стана от леглото и колебливо се приближи до него, само по тънката си риза.
— Сузеброн?
Той продължи да се взира през прозореца. Тя застана до него, като внимаваше да не го докосне, и погледна навън. Цветни светлини блещукаха из града отвъд стените на Двора на боговете. Отвъд тях беше пълен мрак. Затихналото море.
— Моля те — промълви тя и пъхна дъската в ръцете му. — Какво има?
След дълга пауза той я взе и написа:
„Съжалявам. Не искам да изглеждам кисел.“
— Защото непрекъснато упреквам жреците ти ли?
„Не — написа той. — Имаш интересни теории, макар че според мен са само предположения. Не знаеш дали жреците замислят това, което твърдиш. Но не това ме притеснява.“
— А какво?
Той се поколеба, а след това изтри дъската с ръкава на халата си и написа:
„Не вярваш, че Завърналите се са божествени.“
— Мисля, че вече говорихме за това.
„Да. Само че сега осъзнах, че това е причината, поради която се отнасяш така с мен. Различна си, защото не вярваш в моята божественост. Това ли е единствената причина, поради която си ми интересна?
А и щом не вярваш, това ме натъжава. Защото бог е това, което съм, каквото съм, и щом не вярваш в него, това ме кара да мисля, че не ме разбираш.“
Ръката му спря, а след това написа: „Да. Наистина съм кисел. Съжалявам.“
Тя се усмихна, след което плахо го докосна по рамото. Той трепна, но не се отдръпна като преди. Сири се приближи до него и се отпусна на рамото му.
— Не е нужно да вярвам в теб, за да те разбирам — промълви тя. — Бих казала, че тези, които те почитат, са хората, които не разбират. Не могат да се доближат до теб, да видят кой всъщност си. Твърде съсредоточени са върху аурата и божествеността.
Той не отвърна.
— И освен това — продължи тя — не съм различна просто защото не вярвам в теб. В двореца има много хора, които не вярват. Сини пръсти, някои от слугините, които носят кафяво, други писари. Служат ти със също толкова почтителност като жреците. Аз просто съм… ами, непочтителна. У дома също не слушах много, нито баща си, нито монасите. Може би точно това ти е нужно. Някой, който е готов да погледне отвъд божествеността ти и просто да те опознае.
Той кимна замислено. И написа: „Това е утешително. Макар че е много странно да си бог, чиято съпруга не вярва в теб.“
„Съпруга“, помисли тя. Понякога беше трудно да си го спомни.
— Според мен за всеки мъж би било добре да има съпруга, която не изпитва възхищение към него като всички други. Някоя, която да го държи смирен.
„Смирението според мен е донякъде противоположно на божественост.“
— Като това да си мил ли?
Той се засмя. „Да.“ Остави дъсчицата. След това колебливо — и малко уплашено — сложи ръката си на раменете й и я придърпа към себе си. Загледаха се навън през прозореца, към светлините на града, който оставаше цветен дори през нощта.
Трупове. Четири. Около всичките — странно тъмният цвят на кръвта по тревата.
Беше в деня след като Вивена посети градината Д’Денир, за да се срещне с фалшификаторите. Беше дошла тук отново. Слънчевата светлина струеше отгоре, пареше главата и врата й, докато тя стоеше с другите в зяпналата тълпа. Безмълвните Д’Денир чакаха в редици зад нея, войници от камък, които никога нямаше да тръгнат на поход. Само те бяха видели смъртта на четиримата мъже.
Хората говореха приглушено, докато изчакваха градската стража да привърши огледа. Дент беше довел Вивена бързо, преди да са вдигнали телата. Беше го направил по нейна молба. Сега тя съжаляваше, че изобщо беше помолила.
За усиленото й зрение цветовете на кръвта по тревата се открояваха ярко. Червено и зелено. Ставаше почти виолетово в съчетание. Тя се взираше в труповете и изпитваше някакво странно усещане за несвързаност. Цвят. Толкова странно беше да вижда цветовете на побелялата кожа. Можеше да долови разликата — съществената разлика — между живата и мъртвата кожа.