— Ни най-малко. Но как ще разбереш кой си бил, ако не опиташ? Ще е просто… експеримент.
Лайтсонг се засмя и избута ръката й.
— Скъпа, боя се, че ще се окажа повече от незадоволителен за теб.
— Мисля, че ме надценяваш.
— Невъзможно.
Тя замълча и леко се изчерви.
— Хм… Нямах предвид точно…
— О, стига. Ето, че развали момента. Тъкмо се канех да кажа нещо много умно, просто го знам.
Той се усмихна.
— И двамата да изгубим дар слово едновременно! Май губим усета си.
— Моят усет си е съвсем добър. Ще го разбереш, ако ме оставиш да ти покажа.
Той завъртя очи и тръгна отново.
— Ти си безнадеждна.
— Когато всичко друго се провали, прилагаш сексуалния намек — подхвърли тя небрежно. — Винаги връща фокуса там, където му е мястото. На мен.
— Безнадеждна — повтори той. — Но все едно, май нямам време да те упреквам повече. Стигнахме.
Бяха пред палата на Хоупфайндър. В бледолилаво и сребристо, с павилион отпред, приготвен с три маси и храна. Блашуивър и Лайтсонг, естествено, бяха уговорили срещата предварително.
Хоупфайндър Справедливия, бог на невинността и красотата, стана, щом двамата се приближиха. Изглеждаше на около тринайсет. По видима физическа възраст беше най-младият бог в двора. Но от тях не се очакваше да се съобразяват с подобни несъответствия. В края на краищата той се беше Завърнал, когато тялото му е било двегодишно, което го правеше — в божии години — с шест години по-стар от Лайтсонг. След като повечето богове не преживяваха повече от двайсет години и средната възраст беше може би около десет, шест години разлика беше много сериозна.
— Лайтсонг, Блашуивър — каза Хоупфайндър официално. — Добре дошли.
— Благодаря, скъпи — отвърна му с усмивка Блашуивър.
Хоупфайндър кимна и с жест ги покани на масите. Трите масички бяха отделени, но поставени достатъчно близо, та вечерята да е интимна, като в същото време всеки от тримата има свое пространство.
— Как я караш, Хоупфайндър? — попита Лайтсонг, след като се настани.
— Много добре — отвърна Хоупфайндър. Гласът му винаги звучеше малко твърде зряло за тялото му. Като на момче, опитващо се да подражава на баща си. — На петициите тази сутрин имаше един доста труден случай. Майка с дете, което умираше от треска. Вече беше загубила другите си три, както и съпруга си. Всички за една година. Трагедия.
— Скъпи — каза Блашуивър загрижено. — Не мислиш наистина да… отдадеш Дъха си, нали?
Хоупфайндър седна.
— Не знам, Блашуивър. Стар съм. Чувствам се стар. Може би е време да си ходя. Петият съм по старост, знаеш.
— Да, но точно когато времената стават толкова възбуждащи!
— Възбуждащи ли? — попита той. — Че те се успокояват. Новата кралица е тук и според източниците ми в двореца изпълнява много усърдно задълженията си да осигури наследник. Скоро ще дойде стабилност.
— Стабилност ли? — възкликна Блашуивър, докато слугите им поднасяха изстудена супа. — Хоупфайндър, трудно ми е да повярвам, че си толкова зле осведомен.
— Смяташ, че идрианците се канят да използват новата кралица в игра за трона — каза Хоупфайндър. — Знам какво правиш, Блашуивър. Не съм съгласен.
— А слуховете из града? — каза Блашуивър. — Идрианските агенти, които причиняват такава суматоха? А тъй наречената втора принцеса някъде из града?
Лайтсонг замръзна, с лъжицата вдигната наполовина до устата му. „Какво значи пък това?“
— Идрианците в града винаги са причинявали една или друга криза — отвърна Хоупфайндър и махна пренебрежително с ръка. — Помните онова вълнение преди половин година, с онзи бунтовник във външните плантации за бои, нали? Онзи, който умря в затвора. Чуждестранните работници рядко осигуряват стабилна социална основа, но те не ме плашат.
— Никога не са претендирали да имат кралски агент, който да работи с тях — каза Блашуивър. — Нещата могат много бързо да излязат от контрол.
— Интересите ми в града са съвсем гарантирани. — Хоупфайндър сплете пръсти пред себе си. Слугите прибраха супата му — почти не я беше докоснал. — А твоите?
— Извинете — каза Лайтсонг и вдигна пръст. — Но за какво, в името на Цветовете, говорим?
— Вълнения в града, Лайтсонг — отвърна Хоупфайндър. — Някои от местните са неспокойни от възможната предстояща война.
— Биха могли много лесно да станат опасни — каза Блашуивър и разбърка лениво супата си. — Мисля, че трябва да сме подготвени.
— Подготвен съм — отвърна Хоупфайндър, загледан в Блашуивър с толкова младото си лице. Като всички по-млади Завърнали се — Бога крал включително, — Хоупфайндър щеше да продължи да старее, докато тялото му достигнеше зрялост. Тогава щеше да спре — на самата граница на пълнолетието, — докато отдаде Дъха си.