— Знаеш ли, Блашуивър, защо намирам съществуването си за толкова досадно?
Тя поклати глава.
— Честно, все още мисля, че блъфираш по този въпрос.
— Не. Единайсет години. Единайсет години мир. Единайсет години, през които искрено да намразиш системата на управление, която имаме. Всички присъстваме на дебатите на събранието. Слушаме аргументите. Но повечето от нас са без значение. При всеки даден глас само тези с влияние в дадената област имат наистина думата за каквото и да било. Във военно време са важни тези от нас с Безжизнените заповеди. През останалото време мнението ни рядко е от значение.
— Искаш моите Безжизнени? — продължи той. — Моля, заповядай! Нямах никаква възможност да ги използвам единайсет години и смея да твърдя, че ще минат още единайсет без инцидент. Ще ти ги дам тези Заповеди, Блашуивър — но само в замяна на твоя глас. Заседаваш в съвета за социални злини. Имаш важен глас практически всяка седмица. В замяна на моите защитни фрази трябва да обещаеш, че ще гласуваш по социални проблеми, както аз кажа, от днес докато някой от нас умре.
В павилиона настъпи тишина.
— А, ето, че премисляш — каза с усмивка Хоупфайндър. — Чувал съм, че недоволстваш за задълженията си в двора — че намираш гласовете си за тривиални. Е, не е лесно да се откажеш от тях, нали? Гласът ти е единственото влияние, което имаш. Не е изключително, но е силно. То е…
— Съгласна съм — каза рязко Блашуивър.
Хоупфайндър спря.
— Гласът ми е твой — заяви Блашуивър и го погледна в очите. — Условията са приемливи. Заклевам се пред твоите жреци и пред моите, пред друг бог дори.
„В името на Цветовете — помисли Лайтсонг. — Тя наистина е сериозна.“ Отчасти през цялото време беше предполагал, че позите й около темата за войната са просто поредната игра. Но жената, която сега гледаше Хоупфайндър в очите, не играеше. Искрено вярваше, че Халандрен е в опасност, и искаше да се погрижи армиите да са сплотени и подготвени. Искаше го на всяка цена.
А това го обезпокои. В какво се беше въвлякъл? Ами ако наистина избухнеше война? Докато гледаше двамата богове, го смрази мисълта колко бързо и лесно решават съдбата на народа на Халандрен. За Хоупфайндър властта му над една четвърт от армиите на Халандрен трябваше да е свято задължение. А беше готов да го захвърли само защото бе отегчен.
„Кой съм аз, че да порицавам неблагочестието на друг? — помисли Лайтсонг. — Аз, който не вярвам дори в собствената си божественост.“
И все пак… в този момент, докато Хоупфайндър се готвеше да предаде Заповедите си на Блашуивър, на Лайтсонг му се стори, че видя нещо. Като върнал се къс спомен. Като сън, който можеше никога да не е сънувал.
Блестяща стая със сияеща отразена светлина. Стая от стомана.
Затвор.
— Слуги и жреци, оттеглете се — заповяда Хоупфайндър.
Те се подчиниха, оставиха тримата богове сами до наполовина изядените блюда, с леко плющящата на вятъра коприна на павилиона.
— Защитната фраза — каза Хоупфайндър, без да откъсва очи от Блашуивър, — е „Свещ, с която да виждаш“.
Беше заглавието на прочута поема. Дори Лайтсонг го знаеше. Блашуивър се усмихна. Изричането на тези думи пред който и де е от десетте хиляди Безжизнени на Хоупфайндър в казармите им щеше да й позволи да отмени текущите им заповеди и да наложи пълна власт над тях. Лайтсонг подозираше, че до края на този ден тя ще се разходи до казармите — разположени в подножието на двора и смятани за част от него — и ще започне да впечатва на войниците на Хоупфайндър нова защитна фраза, известна само на нея и може би на няколко от най-доверените й жреци.
— А сега се оттеглям — каза Хоупфайндър и стана. — Тази вечер има едно гласуване в двора. Ти ще присъстваш, Блашуивър, и ще дадеш гласа си в полза на реформистките аргументи.
След това напусна.
— Защо имам чувството, че току-що бяхме манипулирани? — попита Лайтсонг.
— Манипулирани сме, скъпи, само ако няма война. Ако има, може би току-що получихме възможността да спасим целия двор — и може би дори самото кралство.
— Колко алтруистично от твоя страна.
— Такива сме — каза Блашуивър, след като слугите се върнаха. — Толкова всеотдайни понякога, че е болезнено. Все едно, това означава, че имаме власт над Безжизнените на двама богове.
— Моите и на Хоупфайндър ли?
— Всъщност говорех за тези на Хоупфайндър и Мърсистар — отвърна тя. — Тя ми повери своите вчера, докато си говорехме колко утешително е за нея, че си проявил личен интерес към инцидента в палата й. Много добре си се справил, между другото.
Като че ли опипваше за нещо. Лайтсонг се усмихна.