— Не, не знаех, че това ще я подтикне да ти предаде Заповедите си. Просто бях любопитен.
— Любопитен за убийството на един слуга?
— Всъщност да — каза Лайтсонг. — Смъртта на един слуга на Завърнал се е доста притеснителна за мен, особено в близост до собствените ни палати.
Блашуивър повдигна вежда.
— Бих ли те излъгал? — попита Лайтсонг.
— Само всеки път, когато твърдиш, че не искаш да спиш с мен. Лъжи, нагли лъжи.
— Пак ли сексуалният намек, скъпа?
— Не, разбира се. Това беше доста явно. Все едно, знам, че лъжеш за онова разследване. Каква беше истинската му цел?
Лайтсонг замълча. После въздъхна, поклати глава и махна на един слуга да му върне плодовете — харесваха му повече.
— Не знам, Блашуивър. Наистина започвам да се чудя дали е възможно да съм бил служител на закона в предишния си живот.
Тя се намръщи.
— Например в градската стража — продължи той. — Бях изключително добър, докато разпитвах слугите. Такова поне е скромното ми мнение.
— Което, както вече установихме, е доста алтруистично.
— Доста — съгласи се той. — Мисля, че това би могло да обясни как в крайна сметка съм умрял „храбро“, което дава името ми.
Блашуивър повдигна вежда.
— Винаги съм предполагала, че просто са те намерили в леглото с много по-млада жена и баща й те е убил. Изглежда много по-храбро, отколкото да умреш от прободна рана, докато се опитваш да хванеш някой дребен крадец.
— Подигравката ти се приплъзва встрани от алтруистичната ми скромност.
— Естествено.
— Все едно — каза Лайтсонг и си взе резенче ананас. — Вероятно съм бил някакъв пристав или следовател. Бих се обзаложил, че ако хвана меч, ще се окажа един от най-добрите дуелисти, които е виждал градът.
Тя го изгледа за миг.
— Сериозен си.
— Ужасно сериозен. Сериозен като мъртва катерица.
Тя го изгледа озадачено.
— Шега — въздъхна той. — Но да, вярвам го. Макар че не мога да разбера едно нещо.
— И какво е то?
— Как жонглирането с лимони се вмества във всичко това.
31.
— Чувствам, че трябва да попитам още веднъж — каза Дент. — Наистина ли се налага да го правим?
Дент вървеше с Вивена, Тонк Фах, Бижутата и Буцата. Парлин го бяха оставили по предложение на Дент. Притесняваха го опасностите около срещата и не искаше да държи под око още един.
— Трябва — отвърна Вивена. — Те са моите хора, Дент.
— Е, и? Моите хора са принцеси, наемници, а не ме виждате да прекарвам толкова много време с тях. Това е една миризлива противна сган.
— Да не говорим, че са груби — добави Тонк Фах.
Вивена завъртя очи.
— Дент, аз съм тяхната принцеса. Освен това ти самият каза, че са влиятелни.
— Водачите им са влиятелни. И щяха да са напълно доволни да се срещнат с вас на неутрален терен. Да се ходи в бедняшките квартали не е необходимо — простите хора наистина не са толкова важни.
Тя го изгледа.
— Това е разликата между Халандрен и идрианците. Ние обръщаме внимание на хората си.
Бижутата зад тях изсумтя презрително.
— Аз не съм от Халандрен — изтъкна Дент. Но замълча, след като навлязоха в бордеите. Вивена трябваше да признае, че докато се приближаваха към мястото на срещата, започна да се чувства малко по-неспокойно.
Този бедняшки квартал беше някак по-различен от другите. По-тъмен някак. Не бяха само порутените дюкяни и занемарени улици. По ъглите стояха групи мъже и ги наблюдаваха с подозрение. От време на време Вивена успяваше да зърне сграда с жени в много разголено облекло — дори за Халандрен. Някои дори подсвиркваха на Дент и Тонк Фах.
Това беше чуждо място. Навсякъде другаде в Т’Телир се чувстваше просто сякаш не се вмества в средата. Тук се чувстваше нежелана. Будеща подозрение. Мразена дори.
Стегна се. Тук някъде имаше група уморени отрудени наплашени идрианци. Застрашителната атмосфера я накара да изпита още повече жал за своите хора. Не знаеше дали ще помогнат много в опита за саботиране на военното усилие на Халандрен, но знаеше едно: беше решена да им помогне. Ако хората й се бяха изплъзнали между пръстите на монархията, неин дълг беше да се опита да ги събере отново.
— Това изражение — попита Дент. — Защо е?
— Притеснена съм за хората си — отвърна тя и потръпна, докато минаваха покрай голяма група улични бандити, облечени в черно, с червени ленти на ръцете и със зацапани мръсни лица. — Минах покрай този квартал, когато с Парлин търсехме нов дом. Не исках да се приближим, макар да бях чула, че наемите тук са ниски. Не мога да повярвам, че хората ми са толкова потиснати, че трябва да живеят тук, заобиколени от всичко това.