„Аустре. Боже на Цветовете — помисли тя, още по-отчаяна. — Тези хора вече изобщо не са идрианци.“ Наричаха се „патриоти“, но тя виждаше пред себе си тълпа, държана заедно само от вечната халандренска неприязън.
Отказа се да държи повече реч и им обърна гръб. Тези хора не се интересуваха от надежда или утеха. Искаха само отмъщение. Сигурно можеше да се възползва от този факт, но самата мисъл за това я караше да се чувства омърсена.
Тейм ги поведе по една пътека, отъпкана през грозното поле от бурени и смет. Почти до самия край на „парка“ имаше широка постройка, отчасти навес за склад, отчасти — открит дървен павилион.
Водачите ги чакаха вътре.
Бяха трима, всеки с личната си охрана. Вече й бяха разказали за тях. Бяха облечени в пъстрите ярки облекла на Т’Телир. Господарите на гетото. Вивена усети как стомахът й се сви. И тримата мъже имаха поне Първото извисяване. Един бе стигнал до Третото.
Бижутата и Буцата останаха извън сградата, за да пазят пътя й за бягство при опасност. Вивена влезе и седна на последния стол на открито. Дент и Тонк Фах заеха защитни позиции от двете й страни.
Вивена огледа господарите на гетото. Този отляво като че ли се чувстваше най-удобно в богатото си облекло. Трябваше да е Паксен — наричаха го Идрианския благородник. Беше натрупал парите си от женските бардаци. Този отдясно като че ли имаше нужда от подстригване, та косата му да приляга на финото му облекло. Той трябваше да е Ашу — за него се знаеше, че ръководи и финансира нелегални бойни арени, където хората можеха да гледат как идрианци се млатят с юмруци до несвяст. Третият, онзи в средата, приличаше на човек, който обича да си угажда. Беше небрежно облечен, но с някаква преднамерена небрежност, сякаш в контраст с чаровното му младо лице. Рира, работодателят на Тейм.
Вивена си напомни да не залага много на изводи, извлечени от външността им. Тези мъже бяха опасни.
Всички мълчаха.
— Не съм сигурна какво да ви кажа — заговори най-сетне Вивена. — Дойдох, за да намеря нещо, което не съществува. Надявах се, че хората все още държат на отечеството си.
Рира се наведе напред — небрежното му облекло бе някак не на място в сравнение с дрехите на другите двама.
— Вие сте нашата принцеса — каза той. — Дъщеря на нашия крал. Държим на това.
— Един вид — подхвърли Паксен.
— Наистина, принцесо — каза Рира. — За нас е чест, че се срещаме с вас. И сме любопитни за намеренията ви в града. Предизвикахте доста вълнение.
Вивена го изгледа съсредоточено. Накрая въздъхна.
— Всички знаете, че предстои война.
Рира кимна. Ашу обаче поклати глава.
— Не съм убеден, че ще има война. Още не.
— Войната предстои — каза твърдо Вивена. — Гарантирам ви го. Ето защо намеренията ми в този град са да помогна войната да тръгне колкото може по-добре за Идрис.
— А какво ще е нужно за това? — попита Ашу. — Кралска особа на трона на Халандрен?
Това ли искаше?
— Искам просто народът ни да оцелее.
— Слаба средна позиция — каза Паксен и погали с пръст финия си бастун. — Войните се водят, за да се спечелят, ваше височество. Халандренците имат Безжизнени. Надвиете ли ги, просто ще направят още. Мисля, че идрианско военно присъствие в града би било абсолютна необходимост, ако искате да донесете свобода на родината ни.
Вивена се намръщи.
— Мислите ли да вземете властта в града? — попита Ашу. — Ако успеете, какво получаваме ние от това?
— Чакайте — каза Паксен. — Властта в града? Сигурни ли сте, че искаме да се въвлечем отново в такова нещо? А провалът на Вахр? Всички загубихме много пари в това начинание.
— Вахр беше от Пан Кал — каза Ашу. — Изобщо не беше наш. Готов съм да поема нов риск, щом този път наистина са намесени кралски особи.
— Нищо не казах за събаряне на кралството — отвърна Вивена. — Искам просто да донеса някаква надежда на хората ни. — „Или поне го исках доскоро…“
— Надежда ли? — попита Паксен. — Кой го интересува надеждата? Искам ангажименти. Ще се раздадат ли титли? Кой получава търговските договори, ако Идрис спечели?
— Имате сестра — каза Рира. — Трета, неомъжена. Нейната ръка предмет ли е на договаряне? Кралска кръв би спечелила моята подкрепа за войната ви.
Стомахът на Вивена се сви.
— Господа — каза тя с възможно най-дипломатичен тон, — не става дума за лични облаги. Става дума за патриотизъм.