Настъпи мъртва тишина. Буцата се обърна към Вивена — с лишени от всякакво чувство очи, квадратна челюст и скулесто лице над дебелия мускулест врат. Започна да трепери. Тръсна глава, сякаш искаше да проясни погледа си. Ужасно много бистра течност се изливаше от тялото му. Той опря едната си ръка на стената и се смъкна на колене.
Вивена се поколеба, после протегна ръка към него. Ръката й падна на рамото му. Кожата му беше студена.
Сянка пробяга в другия край на уличката и тя погледна натам, все още изтръпнала.
— О, Цветове — викна Тонк Фах и затича към нея, целият мокър от бистра течност. — Дент! Тя е тук! — Коленичи до Вивена. — Добре ли сте?
Тя кимна вяло; съвсем смътно съзнаваше, че държи полата си в едната си ръка. Това означаваше, че краката й — малко над коленете — са голи. Не можеше да намери сили в себе си да се притесни. Нито можеше да я притесни това, че косата й бе побеляла от страх. Само се взираше в Буцата, коленичил пред нея с наведена глава все едно се прекланяше пред някакъв странен олтар. Оръжието му се изхлъзна от сгърчените пръсти и издрънча на камъните. Очите му се взираха напред, оцъклени.
Тонк Фах проследи погледа й към Буцата и въздъхна:
— Да. Бижутата няма да е доволна. Да се махаме оттук!
32.
Винаги си беше отишъл, когато Сири се събудеше.
Тя лежеше в дълбокото меко легло, а утринната светлина струеше през прозореца. Денят вече ставаше топъл и дори тънкият чаршаф беше много горещ. Скоро го избута настрани, но остана в леглото, загледана в тавана.
По слънчевата светлина можеше да определи, че е почти обед. Двамата със Сузеброн обикновено оставаха да си говорят до късно. Това може би беше добре. Някой можеше да види, че става все по-късно и по-късно всяка сутрин, и да помисли, че се дължи на други дейности.
Протегна се лениво в леглото. Отначало й беше странно да общува с Бога крал. С отминаването на дните обаче й се струваше все по-естествено. Намираше писането му — с колебливите, неопитни букви, които обясняваха толкова интересни мисли — за мило. Подозираше, че ако говореше, гласът му щеше да е гальовен. Беше толкова нежен. Изобщо не беше очаквала това.
Усмихна се, потънала в меката възглавница, и смътно съжали, че той не беше тук, когато се събуди. Беше щастлива. Това също изобщо не беше очаквала от Халандрен. Липсваха й планинските земи и невъзможността да напуска Двора на боговете я отчайваше, особено предвид политиката.
И все пак имаше други неща. Великолепни неща. Блестящите цветове, артистите, самото изумително преживяване в Т’Телир. И възможността да говори със Сузеброн всяка нощ. Безразсъдството й беше повод за срам и неудобство за семейството й, но Сузеброн го намираше за възхитително, дори за привлекателно.
Усмихна се отново и си позволи да помечтае. Само че реалният живот започна да се натрапва. Сузеброн беше в опасност. Реална, сериозна опасност. Отказваше да повярва, че жреците му могат да му причинят каквото и да е зло или да са заплаха. Същата наивност, която го правеше толкова чаровен, беше и ужасно опасна.
Но какво можеше да се направи? Никой друг не знаеше за опасността, която го грозеше. Имаше само една личност, която можеше да му помогне. Тази личност, за жалост, не беше на висотата на задачата. Беше пренебрегвала уроците си и беше стигнала до съдбата си напълно неподготвена.
„И какво от това?“, прошепна глас в ума й.
Сири се загледа в тавана. Трудно й беше да изпита обичайния срам, че бе пренебрегвала уроците си. Беше направила грешка. Колко време още щеше да прекара в униние, ядосвайки се на себе си заради нещо минало и приключило?
„Добре — каза си тя. — Стига оправдания и съжаления. Може да не съм се подготвила толкова добре, колкото трябва, но съм тук, сега, и трябва да направя нещо.
Защото никой друг няма да го направи.“
Смъкна се от леглото и прокара пръсти през дългата си коса. Сузеброн я харесваше дълга — намираше я за възхитителна, също като слугините й. С тяхна помощ поддържането й дълга си струваше усилието. Скръсти ръце и облечена само по долна риза, закрачи из стаята. Трябваше да играе тяхната игра. Мразеше да го мисли по този начин. „Игра“ предполагаше малки залози. Това не беше игра. Беше животът на Бога крал.
Зарови в паметта си, за да измъкне колкото можеше късчета от уроците си. Политиката беше свързана с размени. Свързана беше с това да даваш каквото имаш — или каквото намекваш, че имаш, — за да спечелиш повече. Беше все едно да си търговец. Започваш с някаква стока и се надяваш до края на годината да си увеличил тази стока. Или може би дори да си я сменил с напълно различна и по-добра.