„Не вдигай много вълни, докато не си готова да удариш — беше й казал Лайтсонг. — Не да изглежда прекалено невинно — хората винаги са подозрителни към невинните. Номерът е да изглежда средно.“
Пристъпи до леглото, събра завивките и ги задърпа към тлеещия огън, за да ги изгори, каквото беше ежедневното й задължение.
„Размени — помисли тя, докато гледаше как чаршафите пламват. — Какво имам да продам или разменя? Не много.“
Но трябваше да стигне.
Отиде и отвори вратата. Както обикновено, отвън чакаха слугини. Едни носеха дрехи. Други се разшетаха да подредят стаята. Някои бяха облечени в кафяво.
Докато слугините й я обличаха, тя се загледа в едно момиче в кафяво. После сложи ръка на рамото му и каза тихо:
— Ти си от Пан Кал.
Момичето кимна изненадано.
— Имам съобщение, което искам да предадеш на Сини пръсти — продължи Сири. — Кажи му, че имам жизненоважна информация, която трябва да научи. Бих искала да я разменя. Кажи му, че тя може да промени плановете му драстично.
Момичето пребледня, но кимна, а Сири я пусна и продължи с обличането. Няколко от другите слугини бяха чули разговора, но в религията на Халандрен имаше свещена забрана слугите на бог да повтарят това, което са чули. Сири се надяваше това да се окаже вярно. Ако ли пък не, всъщност не беше издала кой знае какво.
Сега оставаше само да реши каква „жизненоважна информация“ има и защо точно Сини пръсти трябва да се интересува от нея.
— Моя скъпа кралице! — възкликна Лайтсонг и дори стигна чак дотам, че прегърна Сири, щом тя влезе в ложата му на арената.
Сири се усмихна, след като богът я покани с жест да се настани на един от шезлонгите му. Седна внимателно — беше започнала да харесва пищните халандренски рокли, но изящните движения в тях изискваха доста много умение. След като тя се настани, Лайтсонг поръча да донесат плодове.
— Твърде мило се държите с мен — каза Сири.
— Глупости! Вие сте моята кралица! Освен това ми напомняте за жена, която много съм харесвал.
— И коя е тя?
— Честно казано, нямам представа — отвърна Лайтсонг, докато взимаше блюдо с гроздови зърна и го поднесе на Сири. — Едва мога да си я спомня. Грозде?
Сири повдигна вежда, но вече го познаваше достатъчно, за да съобрази, че не бива да го окуражава прекалено.
— Кажете ми — помоли го тя, докато си взимаше гроздови зърна с малка дървена виличка. — Защо ви наричат Лайтсонг Храбрия?
— Има лесен отговор на това — отвърна той и се отпусна в шезлонга си. — Защото от всички богове само аз съм достатъчно храбър да се държа като пълен идиот.
Сири го погледна учудено.
— Положението ми изисква истински кураж — продължи той. — Виждате ли, обикновено съм доста строга и досадна личност. Нощем най-голямото ми желание е да седя и да съчинявам пространни лекции на тема морал, та жреците ми да ги четат на поклонниците. Уви, не мога. Вместо това всяка вечер излизам и изоставям дидактичната теология в полза на нещо, което изисква истински кураж: да си прекарвам времето с другите богове.
— А защо това изисква кураж?
Той я погледна.
— Милейди. Виждали ли сте колко досадни могат да са всички те?
Сири се засмя.
— Не, не съм. Откъде е дошло името все пак?
— То е напълно погрешно — отвърна Лайтсонг. — Очевидно сте достатъчно интелигентна, за да разберете това. Нашите имена и титли се приписват произволно от една малка маймунка, на която дават изключително голямо количество джин.
— Сега просто се държите глупаво.
— Сега? — възкликна Лайтсонг. — Сега? — Вдигна към нея чаша вино. — Скъпа моя, аз винаги съм глупав. Моля, бъдете така добра да вземете думите си обратно веднага!
Сири само поклати глава. Лайтсонг, изглежда, беше в рядка форма този следобед. „Страхотно — помисли тя. — Съпругът ми е застрашен да бъде убит от неизвестни сили, а единствените ми съюзници са писар, който се страхува от мен, и бог, който дрънка глупости.“
— Трябва да е свързано със смъртта — най-сетне каза Лайтсонг, щом жреците започнаха да излизат долу на арената за дневните си дебати.
Сири го погледна.
— Всички хора умират — каза Лайтсонг. — Някои обаче умират по начин, който илюстрира определено качество или емоция. Показват искра на нещо по-велико от останалото човечество. Казват, че това ни връща в живота.
Замълча.
— Значи сте умрял, показвайки голяма храброст?
— Явно — отвърна той. — Не знам със сигурност. Нещо в сънищата ми подсказва, че може би съм обидил една много голяма пантера. Доста храбро звучи, не мислите ли?
— Не знаете как сте умрял?