Той поклати глава.
— Забравяме. Събуждаме се без спомени. Аз дори не знам кой и какъв съм бил.
Сири се усмихна.
— Подозирам, че сте били дипломат или богат търговец. Нещо, което е изисквало да говорите много, но да казвате много малко!
— Да — промълви той, някак неприсъщо за него, и се загледа към жреците долу. — Да, точно това трябва да е било, несъмнено… — Поклати глава, след което я погледна с усмивка. — Все едно, скъпа моя кралице, днес съм ви осигурил изненада!
„Искам ли да бъда изненадана от Лайтсонг?“ Сири се огледа нервно.
Той се засмя.
— Не е нужно да се боите. Изненадите ми рядко причиняват телесно увреждане и никога на красиви кралици. — Махна с ръка и в ложата пристъпи стар мъж с необикновено дълга бяла брада.
Сири се намръщи.
— Това е Хойд — каза Лайтсонг. — Майстор разказвач. Мисля, че имахте някои въпроси, които искате да зададете…
Сири си засмя облекчено, спомнила си чак сега за молбата си към него. Погледна към жреците долу.
— Мм, не трябва ли да обръщаме внимание на речите?
Лайтсонг махна равнодушно с ръка.
— Внимание? Глупости! Би било твърде отговорно за нас. Ние сме богове, в името на Цветовете. Или, добре, аз съм. Вие сте почти. Богиня по брак, би могло да се каже. Все едно, наистина ли държите да слушате как тази сган дебели жреци дебатират поддържането на градската канализация?
Тя сбърчи нос.
— Така си и мислех. Освен това никой от двама ни няма глас по тези проблеми. Тъй че нека си прекараме времето разумно. Никога не знаем кога ще ни свърши!
— Времето? Но вие сте безсмъртен!
— Не времето ще ни свърши — каза Лайтсонг и вдигна блюдото. — Гроздето. Мразя да слушам разказвачи без грозде.
Сири завъртя очи, но продължи да похапва гроздови зърна. Разказвачът чакаше търпеливо. След като го погледна по-внимателно, тя забеляза, че не е толкова стар, колкото изглеждаше. Брадата вероятно бе знак на професията му и макар да не приличаше на фалшива, Сири подозираше, че я е избелил. Всъщност беше много по-млад, отколкото искаше да изглежда.
Все пак Лайтсонг едва ли щеше да се задоволи с някой друг освен най-добрия. Тя се настани удобно в стола, който явно бе изработен за човек с нейния ръст. „Трябва да внимавам с въпросите си. Не мога да питам пряко за смъртта на старите Богове крале. Би било твърде явно.“
— Разказвано — каза тя. — Какво знаеш за историята на Халандрен?
— Много, ваше величество — отвърна той с поклон.
— Разкажи ми за времето преди разделението между Идрис и Халандрен.
— Аа. — Той бръкна в някакъв джоб на халата си, извади шепа пясък и започна да го търка между пръстите си, като го пускаше да се изсипва на земята, а лекият вятър подемаше малките зрънца. — Нейно величество желае една от дълбоките истории, от много отдавна. История отпреди времето да започне?
— Желая да чуя за произхода на Боговете крале на Халандрен.
— Започваме тогава в далечната мъгла — каза разказвачът, вдигна другата си ръка и засипа от пръстите си ситен черен пясък, който се смеси с пясъка, падащ от другата шепа. Пред очите й черният пясък побеля и Сири кривна глава и се усмихна на гледката.
— Първият Бог крал на Халандрен е древен — започна Хойд. — Много древен. По-стар от кралства и градове, по-стар от монарси и религии. Не по-стар от планините, защото тях вече ги е имало. Като пръстите на спящи великани долу, те оформили тази долина, където пантери и цветя намерили своя дом… Говорим само за „долината“ по онова време, за мястото, преди да е получило име. Хората на Чедеш все още господствали над света. Те преплавали Вътрешното море, идейки от изток, и първи открили тази странна земя. Писанията им са оскъдни, империята им отдавна е станала на прах, но споменът остава. Сигурно можете да си представите изненадата им, когато пристигнали тук. Място с брегове от фин мек пясък, с плодове в изобилие и със странни чуждоземни гори.
Хойд бръкна в халата си и извади шепа, пълна с още нещо. Започна да го сипе пред себе си — зелени листенца от папрат.
— Рай я нарекли — прошепна той. — Рай, скрит сред планините, земя с приятни дъждове, която никога не изстива, земя, в която храната расте в изобилие. — Хвърли шепата листа във въздуха и сред тях лумна цветен прах като малък фойерверк без пламък. Тъмночервено и синьо се смесиха във въздуха, лъхнал около него.
— Земя на цветове — продължи той. — Заради Сълзите на Едгли, удивителните цветя, толкова ярки, че можели да дават багри, които да се задържат във всеки плат.
Сири никога не се беше замисляла как би изглеждал Халандрен в очите на хора, дошли отвъд Вътрешното море. Слушала беше разкази на скитници, които идваха в Идрис, и те говореха за далечни места. В другите земи имало прерии и степи, планини и пустини. Но не джунгли. Халандрен беше неповторима.