— Разбира се, ваше величество — каза разказвачът на истории. — Най-малкото — на разказвачи на истории и учени. Всеки Бог крал си е отивал от този свят скоро след като се е родил неговият син и наследник. Напълно естествено е. Всеки от тях е търсил възможност да изразходи своя Дъх за благото на кралството. И тогава…
Вдигна ръката си, щракна с пръсти и плисна във въздуха шепа вода, която се разсипа на мъгла.
— И тогава си отиват. Като оставят своя народ благословен и с наследник, който да го управлява.
Последва мълчание, докато мъглата пред Хойд се изпари.
— Не е най-приятното нещо, което да съобщиш на млада съпруга, разказвачо на истории — изтъкна Лайтсонг. — Това, че на съпруга й ще му омръзне животът веднага щом тя му роди син?
— Не се стремя да очаровам, ваша милост — отвърна Хойд с поклон. Всичките прахове, пясъци и блясъци в нозете му се смесиха, подети от лекия ветрец. — Аз само разказвам истории. Тази е една от най-известните. Мисля, че нейно величество би искала да знае и това.
— Благодаря ти — промълви Сири. — Добре направи, че не го премълча. Кажи ми, къде научи този толкова… необичаен начин да разказваш?
Хойд вдигна глава и се усмихна.
— Научих го преди много, много години, от един, който не знаеше кой е, ваше величество. На едно далечно място, където две земи се срещат и където са умирали богове. Но това е маловажно.
Сири приписа смътното обяснение на желанието му да създаде подходящо романтична и загадъчна представа за миналото си. Много по-интересно за нея бе казаното от него за смъртта на Боговете крале.
„Значи има официално обяснение — помисли тя и стомахът й се сви. — И всъщност е доста добро. Теологично изглежда съвсем уместно Боговете крале да напускат този свят, след като са осигурили подходящ наследник.
Но това не обяснява как Съкровището на Миротвореца — онова богатство от Дъх — преминава от Бог крал към Бог крал, след като нямат езици. Нито обяснява защо човек като Сузеброн ще се умори от живота тъкмо когато е толкова възбуден от него.“
Официалната версия би звучала чудесно за тези, които не познаваха Бога крал. За Сири звучеше плоско. Сузеброн никога нямаше да направи такова нещо. Не и сега.
И все пак… Щяха ли нещата да се променят, ако тя му родеше син? Щеше ли Сузеброн толкова лесно да се отегчи от нея?
— Сигурно би трябвало да се надяваме старият Сузеброн да си отиде, кралице — небрежно подхвърли Лайтсонг, докато си взимаше гроздови зърна. — Подозирам, че сте въвлечена във всичко това насила. Ако Сузеброн умре, бихте могли дори да се върнете у дома. Никакви щети, изцелени хора, нов наследник на трона. Всички са щастливи или мъртви.
Жреците долу продължаваха да спорят. Хойд се поклони и зачака да го освободят.
„Щастливи… или мъртви.“ Стомахът й се сви.
— Извинете — каза тя и стана. — Искам да се поразходя. Благодаря ти за разказаното, Хойд.
И бързо излезе от павилиона, а свитата й се проточи след нея.
Не искаше Лайтсонг да види сълзите й.
33.
Бижутата работеше тихо, без да обръща внимание на Вивена. Дръпна силно поредния шев. Вътрешностите на Буцата — черва, стомах и някакви други неща, които Вивена не можа да разпознае — лежаха на пода до него, грижливо извадени и подредени така, че да могат да се възстановят. В момента Бижутата работеше над червата — зашиваше ги със специална дебела нишка и извита игла.
Гледката беше ужасна. И в същото време не въздействаше на Вивена, не и след първоначалния й шок. Бяха в къщата скривалище. Тонк Фах беше отишъл да огледа другата къща и да види дали Парлин е добре. Дент беше слязъл на долния етаж да донесе нещо.
Вивена седеше на пода. Беше се преоблякла в дълга рокля, купена пътьом — полата й все още беше мръсна от калта на улицата, — и седеше свила крака до гърдите си. Бижутата продължаваше да не й обръща внимание и мърмореше ядосано:
— Тъпак! Не мога да повярвам, че позволихме да те наранят така само за да защитиш нея.
Да го наранят? Какво изобщо означаваше това за същество като Буцата? Беше буден. Очите му бяха отворени. Какъв беше смисълът да му се шият вътрешностите? Щяха ли да се изцерят? Нямаше нужда да яде. Защо изобщо се занимаваха с вътрешности? Вивена потръпна и извърна очи. Чувстваше се донякъде все едно собствените й вътрешности са изтръгнати. Оголени. Да ги гледа целият свят.
Затвори очи. Вече бяха минали няколко часа, а още трепереше от ужаса, когато се беше свила в онази уличка и очакваше всеки миг да умре. Какво бе научила за себе си, когато най-сетне се бе оказала застрашена? Скромност, която не означаваше нищо — беше смъкнала полата си, вместо да я остави отново да я спъне. Косата й не означаваше нищо. Забравила беше за нея веднага щом опасността се появи. Религията й явно не означаваше нищо. Не че беше могла да използва Дъха — не беше успяла дори да извърши светотатство.