— Да си представя ли? — попита Вивена.
— Да. Трябва да оформите Заповедта в ума си, не просто да я изречете. Дъхът, който отдавате, е част от живота ви. Вашата душа, както бихте казали вие идрианците. Когато Пробудиш нещо, то става част от теб. Ако сте добра — и опитна, — нещата, които Пробуждате, ще правят каквото искате от тях. Те са част от вас. Разбират, също както ръцете ви разбират какво искате да правят.
— Тогава ще започна да се упражнявам.
— Би трябвало да напреднете доста бързо. Вие сте умна жена и имате много Дъх.
— Това има ли значение?
Той кимна отново, но някак отчуждено. Като че ли беше разсеян от собствените си мисли.
— Колкото повече Дъх държите, когато започнете, толкова по-лесно ще ви е да се научите да Пробуждате. Това е като… Не знам, Дъхът е повече част от човека. Или човекът е повече част от него.
Тя се замисли, после каза:
— Благодаря ти.
— Какво? Че ви обясних Пробуждането? Половината деца на улицата могат да ви кажат същото.
— Не. Ценя указанията, но благодарността е за други неща. Затова, че не ме обвини в двуличие. Затова, че си готов да променяш планове и да поемаш рискове. Затова, че ме защити днес.
— Последния път, когато проверих, това бяха все неща, които един добър служител трябва да прави. Особено ако този служител е наемник.
Тя поклати глава.
— Повече от това е. Ти си добър човек, Дент.
Той я погледна в очите и тя успя да види нещо в неговите. Чувство, което не можеше да опише. Отново си помисли за маската, която този мъж държеше да носи — образа на вечно смеещ се, шеговит наемник. Този човек беше само фасада. Много повече видя, щом се взря в очите му.
— Добър човек — каза той и извърна очи. — Понякога съжалявам, че това все още не е вярно, принцесо. Не съм добър вече от доста години.
Тя отвори уста да отвърне, но нещо я разколеба. Отвън по прозореца премина сянка. Малко след това Тонк Фах влезе. Дент се надигна, без да поглежда към нея, и попита Тонк Фах.
— Е?
— Изглежда безопасно — отвърна Тонк Фах и хвърли поглед на Буцата. — Как е тъпакът?
— Току-що привърших — каза Бижутата. Наведе се и каза нещо много тихо на Безжизнения. Буцата се раздвижи, надигна се и се заоглежда. Вивена изчака очите му да я обходят, но не видя никакво разпознаване в тях. Лицето му беше безизразно както винаги.
„Разбира се — помисли Вивена и се изправи. — Той е Безжизнен в края на краищата.“ Бижутата беше казала нещо, за да може да се задейства отново. Сигурно беше същото, с което го бе накарала да спре да се движи преди. Онази странна фраза…
Вой на слънцето. Отбеляза си я наум и излезе след тях от сградата.
Скоро след това вече си бяха у дома. Парлин се втурна да ги посрещне, разтревожен дали всички се връщат невредими. Първо тръгна към Бижутата, но тя го избута настрани и той се обърна към Вивена.
— Вивена? Какво стана?
Тя само поклати глава.
— Имало е бой — заговори той, докато се качваха по стълбището. — Чух за това.
— Имаше нападение на лагера, който посетихме — отвърна Вивена уморено, щом се качиха горе. — Отряд Безжизнени. Започнаха да убиват хора.
— Боже на Цветовете! — възкликна Парлин. — Бижутата добре ли е?
Вивена се изчерви. Обърна се на площадката и го изгледа отгоре.
— Защо питаш за нея?
Парлин сви рамене.
— Мисля, че е мила.
— Трябва ли да казваш такива неща? — попита вяло Вивена и усети как косата й почервенява. — Не си ли сгоден за мен?
Той се намръщи.
— Ти беше сгодена за Бога крал, Вивена.
— Но знаеш какво искаха бащите ни — сопна му се тя.
— Знаех. Но, виж, когато напуснахме Идрис, помислих, че и двамата ще ни лишат от наследство. Наистина няма смисъл да продължаваме тази игра.
„Игра?“
— В смисъл, нека да сме честни, Вивена — каза той с усмивка. — Ти всъщност никога не си била мила с мен. Знам, че ме смяташ за глупав. Може и да си права. Но ако наистина държеше на мен, мисля, че нямаше да ме караш и да се чувствам глупаво. Бижутата ми мърмори, но се смее на шегите ми понякога. Ти никога не си го правила.
— Но… — почна Вивена и усети, че думите й убягват. — Но защо тогава ме последва чак до Халандрен?
Той примига.
— Ами заради Сири, разбира се. Не дойдохме ли за това? Да я спасим? — Усмихна се добродушно и сви рамене. — Лека нощ, Вивена. — И заслиза надолу да потърси Бижутата, за да види дали не е пострадала.
Вивена се загледа след него.
„Той е два пъти повече личност от мен — помисли засрамена и тръгна към стаята си. — Но просто вече ми е все едно.“ Всичко й бяха отнели. Защо не и Парлин? Омразата й към Халандрен стана още по-силна, докато влизаше в стаята си.