„Просто трябва да поспя. Може би след това ще мога да реша какво, в името на Цветовете, правя в този град.“
Едно оставаше твърдо. Щеше да се научи как да Пробужда. За предишната Вивена — онази, която имаше право да стои високо и да отхвърля Дъха като светотатство — вече нямаше място в Т’Телир. Истинската Вивена не беше дошла в Халандрен, за да спаси сестра си. Беше дошла, защото не можеше да понесе, че ще бъде незначителна.
Щеше да се научи. Това беше наказанието й.
Затвори вратата и щракна резето. После отиде да дръпне пердетата.
Някой стоеше на терасата й, небрежно облегнат на перилото. Мъж с няколкодневна четина. Тъмното му облекло беше захабено, почти дрипаво. Носеше голям черен меч.
Вивена се сепна и се ококори.
— Големи главоболия създаваш — каза мъжът.
Тя отвори уста, за да изпищи, но пердетата изплющяха и се увиха около шията и устата й. Стиснаха силно и започнаха да я душат. Увиха се около цялото й тяло и приковаха ръцете й до хълбоците.
„Не! Не преживях нападение на Безжизнени, за да умра в стаята си! Не!“
Започна да се бори, надяваше се някой да чуе тропота и да й се притече на помощ.
Но никой не дойде. Поне докато не загуби свяст.
34.
Лайтсонг се загледа след младата кралица, която излетя от павилиона му, и изпита странно чувство за вина. „Колко нетипично за мен“, помисли и отпи глътка вино. Малко накиселяваше след гроздето.
А може би киселото беше от нещо друго. Беше говорил на Сири за смъртта на Бога крал по обичайния си насмешлив начин. Според него обикновено беше най-добре истината да се казва на хората откровено — и по възможност забавно.
Не беше очаквал такава реакция от кралицата. Какво беше Богът крал за нея? Беше изпратена, за да стане негова невяста, вероятно против волята й. Но като че ли приемаше със скръб предстоящата му смърт. Загледа я преценяващо, докато бягаше.
Беше такова малко, младо същество, облечена цялата в златно и синьо. „Млада ли? Но е била жива повече от мен.“
Беше съхранил някои неща от предишния си живот — възприятието за собствената си възраст например. Не се чувстваше като петгодишен. Чувстваше се много по-стар. Тази възраст трябваше да го е научила да сдържа езика си, когато говори как млади жени ще станат вдовици. Възможно ли беше момичето наистина да изпитва някакви чувства към Бога крал?
Тя бе в града само от два месеца и той знаеше — от слухове — какъв би трябвало да е животът й. Принудена да изпълнява дълга си на съпруга за мъж, с когото не може да говори и когото не може да опознае. Мъж, който олицетворяваше всички неща, които според нейната култура бяха светотатство. Тъй че единственото, което Лайтсонг можеше да предположи, беше, че момичето се притеснява какво би могло да я сполети, ако съпругът й се самоубие. Основателна тревога. Ако загубеше съпруга си, кралицата щеше да загуби високото си положение.
Кимна замислено и се загледа към спорещите долу на арената жреци. Бяха приключили с каналите и градските патрули и бяха минали на други теми.
— Трябва да се готвим за война — говореше един. — Последните събития ясно показват, че не можем да съществуваме заедно с идрианците, с някаква гаранция за мир или сигурност. Този конфликт ще дойде, все едно дали го желаем, или не.
Лайтсонг седеше, слушаше и потупваше с пръст по облегалката на креслото си.
„Пет години стоях настрани. Нямах глас на никой от важните дворцови съвети, просто държах кодовете на една дивизия Безжизнени. Създадох си божествена репутация с това, че съм безполезен.“
Тонът, който поддържаха долу, беше дори по-враждебен, отколкото на предишните събрания. Но не това го безпокоеше. Проблемът беше в жреца, който сега представляваше острието на движението за война. Нанрова, върховен жрец на Стилмарк Благородния. Обикновено Лайтсонг изобщо нямаше да си е направил труда да обърне внимание на такава подробност. Но Нанрова винаги досега беше най-красноречивият оратор против войната.
Какво го беше накарало да промени позицията си?
Блашуивър влезе в ложата му. До този момент вкусът на Лайтсонг към виното се беше върнал и той отпиваше замислено. Гласовете срещу войната долу бяха тихи и колебливи.
Блашуивър седна до него, с шумолене на коприни и лъх на парфюм. Лайтсонг не я погледна, но след малко попита:
— Как успя да се добереш до Нанрова?
— Не съм — отвърна Блашуивър. — Не знам защо си промени мнението. Жалко, че го направи толкова бързо — изглежда подозрително и кара някои хора да си мислят, че го манипулирам. Все едно, ще приема подкрепата.