— Толкова много ли желаеш война?
— Желая народът ни да е подготвен за заплахата — каза Блашуивър. — Мислиш, че искам да се случи? Мислиш ли, че искам да пратя хората ни да мрат и да убиват?
Лайтсонг я погледна, за да прецени искреността й. Имаше такива красиви очи. Човек рядко го забелязваше, след като показваше толкова безсрамно другите си прелести.
— Не. Не мисля, че искаш война.
Тя кимна рязко. Роклята й беше лъскава и плътно прилепнала, както винаги, но беше особено разголваща горе, където гърдите й бяха стегнати нагоре и напред, изискващи внимание. Лайтсонг извърна очи.
— Досаден си днес — каза Блашуивър.
— Разсеян съм.
— Би трябвало да сме доволни. Вече почти всички жреци са благоприятно настроени. Скоро ще има призив за нападение към главното събрание на боговете.
Лайтсонг кимна. Главното събрание на боговете се свикваше, за да разисква, само при най-важните обстоятелства. В този случай всички имаха глас. Ако се гласуваше за война, боговете с Безжизнени заповеди — богове като Лайтсонг — щяха да бъдат призовани да организират и водят сражението.
— Променила си Заповедите на десетте хиляди на Хоупфайндър, нали? — попита Лайтсонг.
Тя кимна.
— Вече са мои, както и на Мърсистар.
„Цветове — помисли той. — Двамата с нея вече командваме три четвърти от армиите на кралството.
В какво, в името на Многоцветните тонове, се въвличам?“
Блашуивър се отпусна в стола си и изгледа накриво по-малкия, на който бе седяла Сири.
— Ядосана съм на Олмадър обаче.
— Защото е по-хубава от теб или защото е по-умна?
Блашуивър не го удостои с отговор. Само го погледна неприязнено.
— Просто се опитах да се държа по-малко досадно, скъпа — каза Лайтсонг.
— Олмадър командва последната група Безжизнени.
— Странен избор, не мислиш ли? В смисъл, аз съм логичен избор — стига да не ме познаваш, разбира се, — тъй като уж съм храбър. Хоупфайндър олицетворява справедливостта, добро съчетание с войници. Дори Мърсистар, която символизира великодушието, е донякъде логичен избор за бог, командващ войници. Но Олмадър? Богиня на майки и семейства? Това, че на нея са дадени десет хиляди Безжизнени, е достатъчно, за да накара дори мен да се замисля за хипотезата си за пияната маймуна.
— Тази, която избира имена и титли за Завърналите се ли?
— Именно. Всъщност мисля да разширя хипотезата си. Вече предлагам да се вярва, че Бог — или вселената, или времето, или каквото смяташ там, че контролира всичко това — всъщност не е нищо повече от една пияна маймуна.
Тя се наведе към него, присви ръце и бюстът й сериозно застраши да изпадне от деколтето на роклята й.
— И смяташ, че моята титла е избрана случайно? Богиня на честността и междуличностните отношения. Май ми подхожда, не мислиш ли?
Той се поколеба. После се усмихна.
— Скъпа, да не би да се опита току-що да докажеш съществуването на Бог с цепката между гърдите си?
— Ще се изненадаш какво може да постигне едно хубаво поклащане на бюста.
— Хм. Никога не се бях замислял за теологичната сила на гърдите ти, скъпа. Ако имаше Църква, посветена на тях, може би все пак щеше да ме направиш теист. Все едно, ще ми кажеш ли какво точно направи Олмадър, че да те ядоса?
— Не иска да ми даде Безжизнените си заповеди.
— Нищо чудно — каза Лайтсонг. — Аз също трудно ти вярвам, а съм ти приятел.
— Онези защитни фрази ни трябват, Лайтсонг.
— Защо? Имаме три четвърти — вече командваме армиите.
— Не можем да си позволим вътрешни битки или разделение — каза Блашуивър. — Ако нейните десет се обърнат срещу нашите трийсет, ще спечелим, но ще сме изтощени.
Той се намръщи.
— Не би го направила, разбира се.
— По-добре е да сме сигурни.
Лайтсонг въздъхна.
— Добре. Ще говоря с нея.
— Това може би не е добра идея.
Той повдигна вежда.
— Тя не те харесва.
— Да, знам. Има забележително добър вкус. За разлика от някои, които познавам.
Тя го изгледа гневно.
— Пак ли трябва да ти разклатя гърдите си?
— Не, моля те. Не знам дали ще мога да понеса теологичния дебат, който би последвал.
— Е, добре. — Тя се отпусна в креслото и загледа жреците, които продължаваха да спорят.
„Явно ще им отнеме много време“, помисли той. Обърна се на другата страна, където Сири се беше спряла да погледне към арената, опряла ръце на каменния парапет. Беше твърде висок и неудобен за нея.
„Може би не смъртта на съпруга й я притесни — помисли той. — Може би беше защото спорът се прехвърли на войната.“