Намираше се в тъмна стая, със запушена уста и с лице на грубия дъсчен под. Ръцете й бяха вързани отзад.
Наблизо имаше някой. Някой с много Дъх. Можеше да го усети, без дори да се опитва. Изви се и непохватно се превъртя на гръб. Успя да види фигура, очертана на фона на звездното небе, застанала на тераса недалече от нея.
Беше той.
Обърна се към нея, със скрито в сянка лице в тъмната стая, и тя се загърчи в паника. Какво се канеше да прави с нея този човек? Ужасни възможности минаха през ума й.
Мъжът тръгна към нея. Стъпваше тежко. Коленичи и дръпна главата й за косата.
— Още решавам дали да те убия, или не, принцесо — каза й. — На твое място бих внимавал много.
Гласът му беше дълбок, плътен и с непознат за нея акцент. Тя замръзна в хватката му разтреперана и косата й побеля. Той я гледаше съсредоточено, звездната светлина се отразяваше в очите му. След това пусна главата й на дървения под.
Тя простена, а той запали фенер и след това затвори вратите към терасата. Посегна към колана си и извади дълъг нож. Жегна я страх, но мъжът просто сряза връзките на ръцете й.
Метна ножа настрани и той се заби в дървото. След това се пресегна за нещо на леглото. За големия си меч с черната дръжка.
Вивена пропълзя назад и заизмъква парцала от устата си, за да изпищи. Мъжът обаче шибна във въздуха към нея с прибрания в ножницата меч и тя замръзна.
— Ще мълчиш — каза й рязко.
Тя се присви. „Как е възможно да ми се случва това?“ Защо не беше побягнала отдавна обратно към Идрис? Беше дълбоко разстроена, когато Дент бе убил главорезите в онзи ресторант. Още тогава беше разбрала, че си има работа с наистина опасни хора и ситуации.
Беше се оказала нагла глупачка да си въобрази, че изобщо може да направи нещо в този град. Този чудовищен, потискащ, ужасен град. Беше едно нищо. Жалка селянка от провинцията. Защо изобщо бе решила да се въвлече в политиката и интригите на тези хора?
Мъжът, Вашер, пристъпи към нея. Откопча закопчалката на черния меч и Вивена усети странно гадене. Тънка струя черен дим се заизвива от острието на меча.
Вашер се приближи, като натика меча в ножницата, влачеща се по пода зад него. После пусна меча на пода пред нея.
— Вдигни го.
Все още присвита в ъгъла, тя вдигна глава. Усети сълзи по бузите си.
— Вдигни меча, принцесо.
Тя нямаше никакъв опит с оръжия, но може би… Посегна към меча, но гаденето в гърлото й стана още по-силно. Простена и ръката й затрепери, докато се приближаваше към странното черно оръжие.
Дръпна я назад уплашено.
— Вдигни го! — изръмжа Вашер.
Тя се подчини с приглушен от отчаяние вик, сграбчи оръжието и ужасното гадене пропълзя като вълна нагоре по ръката й и в стомаха. Пръстите на другата й ръка отчаяно задърпаха парцала, запушил устата й.
„Здрасти — чу глас в главата си. — Искаш ли да убием някого днес?“
Тя пусна ужасното оръжие, падна на колене и повърна. Нямаше много в стомаха й, но не можеше да се спре. Когато свърши, запълзя назад и отново се присви до стената. Беше й толкова зле, че не можеше да извика за помощ, не можеше дори да си избърше устата.
Разплака се пак. Това като че ли беше най-малкото й унижение. През насълзените си очи видя стоящия кротко пред нея Вашер. После той изсумтя — сякаш изненадан — и вдигна меча. Щракна закопчалката на ножницата, с което отново заключи оръжието, после забърса с кърпа повърнатото на пода.
— В един от бедняшките квартали сме — каза той. — Можеш да крещиш колкото искаш, никой няма да обърне внимание. Освен мен. Ще се ядосам. — Погледна я в очите. — Предупреждавам те, не съм известен като човек, който умее да сдържа нервите си.
Вивена потръпна. Гаденето още не й беше минало. Този човек владееше повече Дъх и от нея. И все пак, когато я беше отвлякъл, изобщо не бе усетила да има някой в стаята й. Как беше успял да се скрие?
И какъв беше онзи глас?
При сегашното й положение като че ли беше глупаво да се разсейва с тези неща. Но прибягна до тях, за да не мисли какво може да й направи този човек. Какво…
Той дръпна парцала от устата й. Тя изпищя, опита се да се измъкне и той изруга, стъпи с единия си крак на гърба й и я притисна към пода. Върза отново ръцете й и пак й запуши устата. Метна я на рамо и я понесе нанякъде.
— Прокълнати от Цветовете бордеи — измърмори. — Всички са твърде бедни, за да си позволят мазета. — Сложи я да седне до прага във втората, по-малка стая и върза ръцете й за дръжката на вратата. После отстъпи назад и я изгледа, явно недоволен. Клекна пред нея, доближи небръснатото си лице до нейното и лошият му дъх удари ноздрите й.