— Трябва да свърша една работа — каза й. — Работа, която ти ме принуди да свърша. Няма да бягаш. Избягаш ли, ще те намеря и ще те убия. Ясно?
Тя кимна вяло.
Видя го как взе меча си от другата стая и забърза по стълбите. Вратата долу се затръшна и щракна и тя остана сама и безпомощна.
След час сълзите й бяха съвсем пресъхнали. Седеше отпусната, с неудобно вързани ръце. Отчасти продължаваше да очаква да я намерят. Дент, Тонк Фах, Бижутата. Те бяха опитни. Трябваше да могат да я спасят.
Никакво спасение не дойде. Колкото и замаяна и изтощена да беше, осъзна нещо. Този мъж — този Вашер — беше човек, от когото се боеше дори Дент. Вашер беше убил един от приятелите му преди няколко месеца. Беше опитен поне колкото тях.
„Как всички са се озовали тук? — помисли тя. Китките й бяха ожулени болезнено. — Не изглежда да е съвпадение.“ Може би Вашер беше проследил Дент до града и в някакъв извратен акт на съперничество действаше срещу тях.
„Ще ме намерят и ще ме спасят.“
Но знаеше, че няма да я намерят. Не и ако Вашер беше толкова умел, колкото казваха. Той щеше да знае как да се скрие от Дент. Ако искаше да се спаси, трябваше да го направи сама. Тази мисъл я ужаси. Но странно, спомените от уроците на учителите й се върнаха в ума й.
„Има неща, които трябва да направиш, ако си похитена — беше я учил един. — Неща, които всяка принцеса трябва да знае.“ Откакто беше в Т’Телир, бе започнала да приема, че уроците й са били безполезни. Сега с изненада се улавяше, че си спомня часове, свързани пряко със сегашното й положение.
„Ако някой те похити — беше я учил наставникът й, — най-доброто време за бягство е в началото, докато все още си силна. Ще те държат гладна и ще те бият, тъй че скоро ще си твърде слаба да бягаш. Не очаквай да те спасят, макар че приятелите ти несъмнено ще се опитват да ти помогнат. Никога не очаквай да бъдеш освободена срещу откуп. Повечето похищения завършват със смърт.
Най-доброто, което можеш да направиш за страната си, е да се опиташ да избягаш. Ако не успееш, похитителят ти вероятно ще те убие. Това е за предпочитане пред всичко, което би могла да понесеш като пленничка. А и ако умреш, похитителите вече няма да имат заложничка.“
Беше суров, откровен урок — но повечето й уроци бяха такива. По-добре да умреш, отколкото да те държат в плен и да те използват против Идрис. Същият този урок я беше предупредил, че Халандрен може да се опита да я използва срещу Идрис, щом тя дойде тук като кралица. Бяха й казали, че в такъв случай баща й може да се окаже принуден да поръча убийството й.
Не се налагаше да се безпокои повече за този проблем. Съветът какво да прави, ако я похитят, обаче, изглеждаше полезен. Плашеше я, караше я да иска просто да се свие на топка и да чака, с надеждата, че Вашер може би ще намери причина да я пусне. Но колкото повече мислеше, толкова повече разбираше, че трябва да е силна.
Беше се държал грубо с нея — прекалено грубо дори. Беше искал да я уплаши така, че да не се опита да избяга. Беше изругал, че няма мазе, защото едно мазе щеше да е удобно място, където да я скрие. Щом се върнеше, сигурно щеше да я премести на по-сигурно място. Учителите й бяха прави. Единственият шанс, който имаше да се спаси, беше сега.
Ръцете й бяха вързани здраво. Вече няколко пъти се беше опитала да ги освободи. Вашер обаче явно разбираше от възли. Тя ги развъртя, ожули още кожа и се присви от болка. Кръв закапа по китката й, но дори хлъзгавината на кръвта не бе достатъчна, за да освободи ръцете си. Заплака отново, не от страх, а от болка и безсилие.
Не можеше да се измъкне. Но… дали не можеше да накара въжетата да се развържат сами?
„Защо не позволих на Дент да ме научи на Дъха по-рано?“
Упоритата й праведност сега й се стори още по-глупава. Разбира се, че беше по-добре да използва Дъха, отколкото Вашер да я убие — или да й направи нещо още по-лошо. Като че ли вече разбираше Лемекс и желанието му да събере достатъчно БиоХрома, за да удължи живота си. Опита се да изрече Заповедите през запушилия устата й парцал.
Беше безполезно. Дори тя знаеше, че Заповедите трябва да се изрекат ясно. Започна да върти брадичка и да избутва парцала с език. Не изглеждаше толкова стегнат като връзките на китките й. Освен това беше влажен от сълзи отвън и от слюнка отвътре. Заизбутва го с устни и зъби. И дори се изненада, когато той най-сетне падна разхлабен под брадичката й.
Облиза устни и раздвижи ожулената си челюст. „Сега какво?“ Тревогата й се усили. Сега наистина трябваше да избяга. Ако Вашер се върнеше и видеше, че е успяла да избута парцала от устата си, никога повече нямаше да й даде такава възможност. И сигурно щеше да я накаже за неподчинението й.