— Въжета — каза тя. — Развържете се.
Не последва нищо.
Тя стисна зъби и се помъчи да си спомни Заповедите, които й беше казал Дент. „Дръж неща“ и „Защити ме“. Нито една от двете не изглеждаше подходяща в сегашното й положение. Тя определено не искаше въжетата да стегнат китките й още повече. Само че той беше казал още нещо. Да си представиш какво искаш. Опита да си представи как въжетата се развързват.
— Развържете се — каза ясно.
Отново не последва нищо.
Вивена отпусна глава в безсилие. Пробуждането беше толкова объркващо. А това беше странно при толкова многото правила и ограничения, които, изглежда, имаше около него. Или може би просто бе объркващо за нея?
Затвори очи. „Трябва да го направя. Трябва да се справя. Иначе ще умра.“
Отвори очи и се съсредоточи върху връзките. Представи си отново как се развързват, но някак си усещаше, че не е правилно. Държеше се като дете, седнало и вторачено в листо, дете, което се опитва да накара листото да се раздвижи само като се съсредоточи върху него.
Новите й сетива действаха така. Те бяха част от нея. Тъй че вместо да се съсредоточи, този път тя се отпусна и остави безсъзнателния й ум да върши работата. Приличаше малко на това как сменяше цвета на косата си. После заповяда:
— Развържи.
Дъхът потече от нея. Беше все едно, че пускаш мехури под водата, издишваш част от себе си, но чувстваш как се влива в нещо друго. Това нещо друго стана част от нея — крайник, който много смътно можеше да контролира. Беше по-скоро усещане за въже, отколкото способност да го движи. Щом Дъхът я напусна, усети как светът наоколо помръкна, цветовете станаха по-малко ярки, шумът на вятъра — по-слабо доловим, животът на града — малко по-далечен. Въжетата около китките й потръпнаха и кожата й пламна.
А после въжетата се развързаха и паднаха на пода и тя зяпна китките си.
„Аустре, Боже на Цветовете — помисли си. — Успях.“ Не беше сигурна дали трябва да е впечатлена, или засрамена.
Но знаеше, че трябва да бяга. Развърза глезените си, след което с усилие се надигна. Забеляза, че част от дървената врата е напълно изцедена от цвят в кръг около дланите й. Спря за миг, след което сграбчи въжето и затича надолу по стълбите. Отключи вратата и надникна навън, но беше тъмно и не можеше да види почти нищо.
Пое си дълбоко дъх и се втурна в нощта.
Повървя известно време без посока — искаше само да се отдалечи колкото се може повече от бърлогата на Вашер. Знаеше, че трябва да си намери скривалище, но я беше страх. Изпъкваше със скъпото си облекло и всички, покрай които минеше, щяха да я запомнят. Единствената й надежда беше да се измъкне от бордеите и да стигне до същинския град, където можеше да намери пътя си до Дент и другите.
Носеше въжето затъкнато в широкия джоб на полата си, скрит зад гънка плат на кръста. Толкова беше свикнала да има точно определено количество Дъх, че липсата и на най-малката частица от него се усещаше неприятно. Пробуждащите можеха да възстановят Дъха, който са вложили в предметите. Бяха я учили за това. Просто не знаеше Заповедта, с която да го направи. Затова носеше въжето, с надеждата, че Дент ще може да й помогне да си върне Дъха.
Крачеше бързо, с наведена глава, и се оглеждаше за някоя дрипа, с която да може да се увие и да скрие роклята. За щастие часът като че ли беше много късен дори за повечето улични разбойници. Зърваше от време на време по някоя скрита в сенките фигура и сърцето й се разтупкваше още по-силно.
„Само слънцето да изгрее по-скоро!“, помисли си. Вече започваше да изсветлява, но все още беше доста тъмно и тя се затрудняваше да определи посоката, в която вървеше. Улиците в бедняшките квартали бяха толкова объркани, че имаше чувството, че се движи в кръг. Високите сгради надвисваха над нея, затулили небето. Личеше, че този район някога е бил много по-богат. По фасадите на сградите се виждаха релефи и избледнели цветове. На площада надолу по улицата, вляво от нея, имаше счупена статуя на мъж на кон, може би част от фонтан или…
Вивена спря. Счупена статуя на конник? Защо това й се стори познато?
„Напътствията на Дент — сети се. — Когато обясни на Парлин как да стигне от къщата скривалище до ресторанта.“ Онзи ден, преди няколко седмици, вече й се струваше съвсем смътен. Но все пак помнеше разговора. Беше се притеснила, че Парлин ще се изгуби.
За първи път от часове се обнадежди. Указанията бяха прости. Можеше ли да си ги спомни? Помъчи се, като вървеше колебливо, отчасти доверявайки се само на инстинкта си. Само след минути осъзна, че тъмната улица около нея й изглежда позната. В бедняшките квартали нямаше лампи, но предутринната светлина беше достатъчна.