Зави — и ето, къщата скривалище бе точно срещу нея, присвита между две по-големи сгради. „Благословени Аустре!“, помисли тя с облекчение, бързо пресече улицата и се вмъкна в къщата.
Стаята на първия етаж беше празна. Вивена бързо отвори вратата към мазето и заслиза.
Заопипва и намери фенер с кремък и желязо в една ниша. Дръпна вратата да я затвори и й се стори много по-тежка, отколкото очакваше. Това беше сякаш добре, въпреки че не можеше да я заключи от тази страна. Остави я отключена и се наведе да запали фенера.
Надолу водеха изтъркани прогнили стъпала. Тя спря, спомнила си предупреждението на Дент за стъпалата. После заслиза внимателно. Чуваше как пращят под краката й и разбра защо се е притеснявал. Все пак успя да слезе без проблеми. Сбърчи нос, доловила миризмата на гнило. На стената висяха трупчетата на няколко животни. Някой беше влизал тук наскоро, което беше добър знак.
Мазето беше под пода на горната стая. Щеше да отдъхне тук за няколко часа, а ако Дент не се върнеше, щеше рискува да излезе навън. След това…
Замръзна и фенерът се люшна в ръката й. Треперливата му светлина огря мъж, седнал пред нея, с наведена глава и скрито в сянката лице. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а глезените му стегнати за краката на стола.
— Парлин? — попита стъписано Вивена и притича към него. Остави фенера на пода и се смрази. По пода имаше кръв.
— Парлин! — каза тя по-високо и повдигна главата му. Очите му я зяпнаха невиждащо, лицето му беше в кървави рани. Очите му бяха мъртви.
Ръцете на Вивена затрепериха.
— О, Цветове! — промълви тя стъписано. — Цветове, Цветове, Цветове…
Нечия ръка падна на рамото й и тя изпищя и се обърна. В тъмното зад нея стоеше едър, почти огромен мъж.
— Здрасти, принцесо — каза Тонк Фах с усмивка.
Вивена се отдръпна и едва не се блъсна в тялото на Парлин. Задиша задъхано, с ръка на гърдите. Чак сега видя трупчетата на стените по-добре.
Не бяха на диви животни. Това, което по погрешка беше взела за фазан на смътната светлина на фенера, беше зелено. Мъртъв папагал. До него висеше маймуна — с разсечено и нарязано тяло. Най-прясното трупче беше на голям гущер. Всички бяха измъчвани.
— О, Аустре! — прошепна тя.
Тонк Фах посегна да я сграбчи и Вивена най-сетне се отърси от стъписването си и отскочи. Закатери се по стъпалата, но спря, понеже се удари в нечии гърди.
Вдигна очи и примига.
— Знаеш ли какво най-много мразя в това да съм наемник, принцесо? — попита тихо Дент и я сграбчи за ръката. — Изпълняването на стереотипите. Всички смятат, че не могат да ми се доверят. Работата е, че наистина не могат.
— Правим за каквото ни платят — каза Тонк Фах зад нея.
— Не е точно най-желаната работа — добави Дент, държеше я здраво. — Но парите са добри. Надявахме се да не ни се наложи да правим това. Всичко вървеше толкова мило. Защо избяга? Какво ти го подсказа?
Бутна я внимателно напред, без да пуска ръката й. Бижутата и Буцата заслизаха по стълбите зад него. Стъпалата изскърцаха под тежестта им.
— Лъгали сте ме през цялото време — прошепна тя и едва усети сълзите, закапали по страните й. Сърцето й се разтуптя, докато се мъчеше да проумее ставащото. — Защо?
— Похищението е трудна работа — отвърна Дент.
— Ужасен занаят — добави Тонк Фах.
— По-добре е, ако обектът изобщо не разбере, че е похитен.
„Винаги ме държаха под око. Винаги бяха до мен.“
— Лемекс…
— Не направи каквото ни трябваше — каза Дент. — Отровата беше твърде добра смърт за него. Трябваше да си се сетила, принцесо. С толкова много Дъх, колкото имаше той…
„Не може да е умрял от болест — осъзна тя. — Аустре!“ Изтръпна. Погледна към Парлин. „Мъртъв е! Парлин е мъртъв. Те са го убили.“
— Не го гледай — каза Дент и деликатно обърна главата й от трупа. — Беше просто злополука. Чуй ме, принцесо. Нищо лошо няма да ти се случи. Няма да те нараним. Просто ни кажи защо избяга. Парлин настояваше, че не знае къде си отишла, макар да знаехме, че говори с теб на стълбището точно преди да изчезнеш. Наистина ли избяга, без да му кажеш? Защо? Какво те накара да ни заподозреш? Някой от агентите на баща ти ли се свърза с теб? Мислех, че ги намерихме всички, когато влязоха в града.
Тя поклати глава. Беше изтръпнала цялата.
— Това е важно, принцесо — каза кротко Дент. — Трябва да знам. С кого се свърза? Какво ти казаха господарите на гетото за мен? — И започна да извива ръката й.
— Не бихме искали да счупим нещо — подхвърли Тонк Фах. — Вие, идрианците, много лесно се чупите.
Онова, което преди й приличаше на лековато бърборене, изведнъж зазвуча ужасяващо и грубо. Тонк Фах се извисяваше на смътната светлина на фенера вдясно от нея. Фигурата на Дент пред нея беше по-тънка. Тя си спомни бързината, с която беше убил онези телохранители в ресторанта.