Беше прегладняла и миризмите бяха неустоими. Тя изчака напрегнато, докато вратата се затвори, после отметна завивките и скочи от леглото. Беше си мислила, че приготвяните за нея храни са разточителни, но не бяха нищо в сравнение с този пир. Сузеброн я покани с жест на стола.
— Ти няма ли да ядеш? — попита тя.
Той вдигна рамене.
Тя взе едно одеяло от леглото и го просна на каменния под.
— Какво ти харесва? — попита го и се приближи до масата.
Той посочи блюдото с врящите още миди и няколко от хлебчетата. Тя ги премести, заедно с още едно блюдо, в което сякаш нямаше риба — купа с плодове в някакъв гъст сос — на одеялото. След това седна и започна да се храни.
Сузеброн също седна на пода — много внимателно. Изглеждаше все така достолепно, макар и облечен само по долна риза. Сири му подаде дъсчицата и той написа:
„Това е много странно.“
— Кое? Да ядем на пода ли?
Той кимна. „Храненето е сложно за мен. Хапвам по малко, после слугите прибират блюдото, избърсват лицето ми и ми поднасят друго. Никога не довършвам цялото блюдо, дори да ми харесва.“
— Изненадана съм, че не ти държат и лъжицата — изсумтя тя.
„Правеха го, докато бях по-млад — написа той и се изчерви. — След време успях да ги накарам да ме оставят да ям сам. Трудно е, когато не можеш да говориш с никого.“
— Разбирам — каза Сири между два залъка. Погледна го. Хранеше се сдържано, на малки хапки. Жегна я срам, че тя яде толкова бързо, но след това реши, че й е все едно. Остави блюдото с плодовете и си взе от масата няколко сладкиша.
Сузеброн я зяпна, щом започна да ги нагъва.
„Това са тинквани от Пан Кал — написа той. — Ядат се на малки хапки и хапваш по малко хляб между тях, за да изчисти вкуса. Те са деликатес и…“
Спря, щом Сири вдигна цял сладкиш и го напъха лакомо в устата си. Усмихна му се и задъвка.
След като я погледа стъписано, той написа: „В приказките децата, които се тъпчат така, обикновено ги хвърлят в пропастта.“
Сири лапна още един захаросан сладкиш и задъвка.
Сузеброн я погледа, а след това посегна и си взе и той. Огледа сладкиша и също го лапна целия.
Сири се разсмя и едва не се задави.
— Ето, че продължавам да покварявам нашия Бог крал — каза тя, след като преглътна.
Сузеброн се усмихна. „Това е много любопитно“, написа и лапна още един цял сладкиш. И след него още един.
Тя го погледна учудено.
— Знаеш ли, след като си Бог крал би трябвало поне да можеш да ядеш сладки когато си поискаш.
„За мен има много правила, които другите не са длъжни да спазват — написа той, докато дъвчеше. — Това се обяснява в приказките. От принц или крал се изисква много. Бих предпочел да се бях родил селянин.“
Сири повдигна вежда. Имаше чувството, че той би се изненадал, ако наистина му се наложи да изпита неща като глад, бедност или болка дори. Но го остави с илюзиите му. Коя беше тя, че да го упреква?
„Ти беше гладната — написа той. — Но ям всъщност аз!“
— Явно не те хранят достатъчно — отвърна Сири и опита резенче хляб.
Той сви рамене и продължи да яде. Тя го гледаше и се чудеше доколко яденето е различно за него както е без език. Дали това се отразяваше на способността му да усеща вкуса? Сладкишите обаче определено му харесваха. Мисълта за езика й напомни по-мрачни теми. „Не можем да продължаваме така — помисли тя. — Да се преструваме, че светът не продължава да си върви без нас. Ще ни смажат.“
— Сузеброн — каза тя. — Мисля, че трябва да намерим начин да разкрием какво правят жреците с теб.
Той я погледна и написа: „Какво имаш предвид?“
— Имам предвид, че трябва да се опитаме да говориш с обикновените хора. Или може би с някого от боговете. Жреците печелят цялата си власт с това, че ги свързват с теб. Ако решиш да общуваш чрез някой друг, това ще им отнеме властта.
„Трябва ли да правим това?“
— Приеми поне за момент, че трябва — каза тя.
„Добре — написа той. — Но как точно бих общувал с някой друг? Не мога да се изправя и да започна да викам.“
— Не знам. Бележки може би?
Той се усмихна. „Има една приказка за това в книгата ми. Принцеса, затворена в кула, която хвърля бележки навън в океанските води. Кралят на рибите ги намира.“
— Едва ли тъкмо кралят на рибите се интересува от нашето затруднение — каза Сири сериозно.
„Такова същество е само малко по-малко фантастично от възможността бележките ми да бъдат намерени и изтълкувани правилно. Ако ги хвърлям през прозореца, никой не би повярвал, че ги е написал Богът крал.“
— А ако ги даваш на слуги?
Той се намръщи и написа: „Ако допуснем, че си права и че жреците ми действат против мен, няма ли да е глупаво да се доверим на слугите, които наемат те?“