— Може би. Но бихме могли да опитаме с някой слуга от Пан Кал.
„Никой от тях не обслужва мен, защото аз съм Богът крал — написа той. — Освен това какво ако привлечем един-двама слуги на наша страна? Как това би изложило жреците? Никой не би повярвал на слуга от Пан Кал, който противоречи на жреците.“
— Би могъл да направиш нещо необичайно. Да избягаш или да предизвикаш суматоха.
„Извън двореца винаги ме придружава свита от стотици хора. Пробуждащи, войници, стражи, жреци и Безжизнени. Наистина ли мислиш, че бих могъл да направя нещо, без да ме спрат веднага?“
— Не — призна тя. — Но трябва да направим нещо! Трябва да има някакъв изход от това.
„Не виждам никакъв. Трябва да работим с жреците, не срещу тях. Може би те знаят защо Боговете крале умират. Биха могли да ни кажат — мога да говоря с тях, с художественото писмо.“
— Не — каза Сири. — Още не. Нека първо да помисля.
„Добре“, написа той и лапна още един сладкиш.
— Сузеброн… — каза тя след малко. — Какво би казал да избягаш с мен? В Идрис?
Той се намръщи. „Може би. Но ми се струва крайно.“
— Ами ако успеем да докажем, че жреците се опитват да те убият? И ако успея да осигуря изход — някой, който да ни измъкне от двореца и извън града?
Идеята видимо го притесни. „Ако е единственият изход, ще дойда с теб — написа той. — Но не вярвам, че ще се стигне дотам.“
— Дано да си прав — отвърна тя. „Но ако не си, бягаме. Ще рискуваме със семейството ми, с война или без война.“
37.
В бордеите на бедняшкия квартал беше сумрак дори посред бял ден.
Вивена се скиташе безцелно и газеше в мръсната многоцветна смет. Знаеше, че трябва да си намери скривалище. Но всъщност вече не можеше да мисли разумно.
Парлин беше мъртъв. Беше й приятел от детството. Беше го убедила да тръгне с нея може би на най-идиотското пътуване. Смъртта му беше по нейна вина.
Дент и хората му я бяха предали. Не. Те никога не бяха работили за нея. Вече можеше да види признаците. Как я бяха намерили в онзи ресторант точно навреме. Как я бяха използвали, за да се доберат до Дъха на Лемекс. Как я бяха заблуждавали и я бяха накарали да си мисли, че тя командва. Просто си бяха играли с нея през цялото време.
Беше тяхна пленничка, без изобщо да го разбере.
Предателството бе още по-лошо с това, че им се беше доверила, дори се беше сприятелила с тях. Би трябвало да се усети навреме. От жестокия хумор на Тонк Фах. От обясненията на Дент, че наемниците не са обвързани с клетва за вярност с никого. От това как беше изтъкнал, че Бижутата би могла да действа срещу собствените си богове. В сравнение с това какво беше да предадеш приятел?
Залитна в поредната уличка и се подпря на тухлената стена. Прах и сажди зацапаха пръстите й. Косата й беше побеляла. Все още не се беше възстановила.
Нападението в гетото беше плашещо. Пленяването й от Вашер беше ужасяващо. Но да види Парлин, вързан за онзи стол, с капещата от носа му кръв, с нарязаните му бузи…
Никога нямаше да забрави това. Нещо в нея се беше прекършило. Способността й да е предпазлива. Беше просто… изтръпнала.
Вдигна унило очи. Пред нея имаше стена. Уличката беше задънена. Обърна се, за да се върне.
— Ей — каза нечий глас.
Вивена се обърна и сама се изненада от бързината на реакцията си. Умът й беше замаян, но плътта все още беше будна. Подвластна на защитния инстинкт.
Стоеше в тясната уличка, уличка като всички други, по които беше вървяла през целия ден. Беше обикаляла из бордеите, допускайки, че Дент би очаквал да избяга към центъра. Беше достатъчно разумна да не го направи обаче.
На някакви сандъци зад нея седеше мъж: краката му се люшкаха над земята. Беше нисък, тъмнокос и облечен типично за бедняшкия квартал — всевъзможни дрехи в различна степен на износване.
— Много се набиваш на очи — каза мъжът.
Тя стоеше и го гледаше.
— Жена, скитаща из бордеите с красива бяла рокля, с тъмни очи и с дълга бяла разрошена коса. Ако не бяха всички толкова наплашени от нападението онзи ден, щяха да са те видели преди часове.
Стори й се смътно познат.
— Ти си идрианец — прошепна тя. — Беше там, в тълпата, когато отидох да се срещна с господарите на гетото.
Той помръдна рамене.
— Значи знаеш коя съм — каза тя.
— Нищо не знам. Особено неща, които могат да ми навлекат неприятности.
— Моля те — каза тя. — Трябва да ми помогнеш. — Пристъпи към него.
Той скочи от сандъците и в ръката му блесна нож.
— Да ти помогна? Видях как ни гледаше, когато дойде на срещата. Отвисоко. Също като халандренците.