„Не бива да съм толкова циничен — помисли Лайтсонг. — Без тази система щях да съм умрял преди пет години.“
Преди пет години той беше умрял, макар все още да не знаеше какво го е убило. Наистина ли е било геройска смърт? Може би на никого не бе разрешено да говори за предишния му живот, защото не искаха никой да знае, че Лайтсонг Храбрия всъщност е умрял от стомашни колики.
Низшият жрец при стената излезе с картината. Щяха да я изгорят. Такива дарове се правеха изрично за съответния бог и само той — освен няколко от жреците му — можеше да ги види. Лайтсонг се премести към следващото произведение на изкуството на стената — поема, изписана с художествено писмо. Художественото писмо на Халандрен представляваше специализирана система на писане, основана не на форма, а на цвят. Всяка цветна точка представляваше различен звук в езика на Халандрен. В съчетание с няколко двойни точки — по една от всеки цвят — тя създаваше азбука, която беше кошмар за далтонистите.
Малко хора в Халандрен биха признали, че имат точно това заболяване. Поне така беше чувал Лайтсонг. Зачуди се дали жреците знаят колко много клюкарстват боговете им за външния свят.
Поемата не беше много добра: явно бе съчинена от селянин, който след това беше платил на някой друг, за да я преведе на художествено писмо. Простите точки бяха белег за това. Истинските поети използваха по-сложни символи, непрекъснати линии, които променяха цвета си, или цветни глифове, които оформяха картини. Много можеше да се направи със символи, които могат да променят формата си, без да губят смисъла.
Правилното съчетание на цветовете бе деликатно изкуство, за чието усъвършенстване беше нужно Третото извисяване или по-добро. Това беше нивото на Дъх, при което човек придобиваше способността да усеща съвършените оттенъци на цвят, също както Второто извисяване даваше съвършен тон. Завърналите се бяха от Петото извисяване. Лайтсонг не знаеше какво е да живееш без способността мигновено да разпознаваш точните оттенъци на цвят и звук. Можеше да различи идеалното червено от смесеното с дори една капка бяла боя.
Даде за поемата на селянина толкова добър отзив, колкото можа, въпреки че обикновено изпитваше импулс да е честен, когато разглеждаше Дарове. Струваше му се, че е негов дълг, и по някаква причина това беше едно от малкото неща, които приемаше на сериозно.
Продължиха по редицата, като Лайтсонг даваше отзиви за картините и поемите. Стената беше забележително пълна този ден. Да не би да имаше някакъв пир или празненство, за което не беше чул? Докато стигнаха до края на реда, Лайтсонг се беше уморил от гледане на изкуство, макар че тялото му — захранено от Дъха на детето — продължаваше да се чувства силно и въодушевено.
Спря пред последната картина. Беше абстрактна творба — стил, който ставаше все по-популярен напоследък — особено в картини, пращани на него, тъй като често даваше благоприятни отзиви за такива. За малко щеше да даде добра оценка и на тази само заради това. Добре беше жреците да се чудят какво ще го удовлетвори, или поне така твърдяха някои от боговете. Лайтсонг усещаше, че повечето от тях са доста пресметливи в начина, по който даваха отзивите си, като преднамерено им придаваха неясен смисъл.
Лайтсонг нямаше нужното търпение за подобни хитрини, особено след като единственото, което като че ли се искаше от него, беше честност. Отдели на последната картина времето, което заслужаваше. Платното беше гъсто оплескано с боя с големи удари на четката. Преобладаващата багра беше тъмночервено, почти лилаво, но Лайтсонг мигновено разбра, че е червено-синя смес с нотка черно в нея.
Цветните линии се застъпваха почти в прогресия. Някак си като… вълни. Лайтсонг се намръщи. Ако я погледнеше под правилен ъгъл, приличаше на море. А възможно ли беше онова в центъра да е кораб?
Смътни спомени от съня се върнаха в ума му. Червено море. Заминаващ кораб.
„Въобразявам си“, каза си той.
— Добър цвят — каза на глас. — Хубави шарки. Дава ми покой и в същото време има и някакво напрежение. Одобрявам.
Този отговор като че ли се хареса на Ларимар. Той кимна и низшият жрец, който стоеше по-назад, записа думите на Лайтсонг.
— Тъй. Това е, предполагам?
— Да, ваша милост.
„Едно задължение отметнато“, помисли той. След като беше приключил с Даровете, бе време да мине към последната — и най-малко привлекателната — от ежедневните си задачи. Петициите. Трябваше да мине и през тях, преди да се заеме с по-важна дейност, например да дремне.
Но Ларимар не го поведе към залата за петиции, а махна на един от низшите жреци и запрелиства някакви страници, защипани на писалищната дъска.