Тя се дръпна плахо назад.
— Много хора са те видели — каза мъжът. — Но никой като че ли не помни къде точно да те намери. Голямо търсене пада обаче.
„Дент — помисли тя. — Цяло чудо е, че съм останала на свобода толкова дълго. Трябва да направя нещо. Да спра да обикалям. Да намеря къде да се скрия.“
— Е, все някой ще те намери — каза мъжът. — Тъй че ще действам пръв.
— Моля те — промълви тя.
Той вдигна ножа.
— Няма да те предам. Това поне заслужаваш. Освен това не искам да привличам внимание. Роклята обаче. Струва доста, колкото и да е пострадала. Мога да храня семейството си няколко седмици с този плат.
Тя се поколеба.
— Изпищиш ли, ще ти прережа гърлото — каза той. — Сериозно. Дай роклята, принцесо. По-добре ще си без нея. С нея биеш на очи.
Тя помисли дали да не използва Дъха. Но ако не станеше нищо? Не можеше да се съсредоточи и чувстваше, че няма да може да задейства Заповедите. Поколеба се, но ножът в ръката му я убеди. Стисна устни и започна да разкопчава копчетата.
— Не я пускай на земята — каза мъжът. — Вече е достатъчно мръсна.
Тя я смъкна и потрепери, останала само по долни гащи и риза. Той взе роклята и отвори кесийката джоб. Намръщи се и изхвърли въжето от джоба. После попита:
— Нямаш ли пари?
Тя завъртя глава.
— Сваляй гащите. Копринени са, нали?
Ризата й стигаше до средата на бедрата. Тя се наведе, смъкна гащите и му ги хвърли. Той ги хвана и тя видя в очите му блясък на алчност — или нещо друго.
— Ризата — каза мъжът и размаха ножа.
— Не — каза тя тихо.
Той пристъпи напред.
Нещо в нея се прекърши и тя изкрещя:
— Не! Не, не, не! Вземи си проклетия град, цветовете и платовете си и се махай! Остави ме на мира! — Падна на колене разплакана, сграбчи шепи смет и кал, и ги разтри по ризата. — На! — изкрещя. — Искаш ли я! Свали ми я! Продай я!
Мъжът се поколеба, огледа се, после притисна ценния плат до гърдите си и избяга.
Вивена остана на колене. Откъде беше намерила още сълзи? Присви се, забравила за мръсотията, и заплака.
Седеше свита на кълбо в калта. Беше започнало да вали — един от меките мъгливи дъждове на Халандрен. Влажните капки целуваха бузите й. Вадички се стичаха по стените от двете страни на задънената уличка.
Беше гладна и капнала от умора. Но от дъжда умът й малко се проясни.
Трябваше да се движи. Крадецът беше прав — роклята беше препятствие. Чувстваше се гола по долна риза, особено сега, след като беше мокра, но беше виждала жени в гетата да носят също толкова малко по себе си. Трябваше да продължи, да се превърне в поредната скитница в тукашната мръсотия.
Пропълзя към купчината смет и намери някаква дрипа, може би окалян вмирисан шал. Уви го около раменете си и го придърпа на гърдите си за поне малко приличие. Опита се да направи косата си черна, но тя отказа.
Седна отново, твърде равнодушна за да изпита дори отчаяние. Разтърка кал и мръсотия в косата си, за да зацапа бялото до кафяво.
„Много е дълга — помисли си. — Трябва да направя нещо за това. Никоя просякиня няма да ходи с толкова дълга коса. Трудна е за поддържане.“
Тръгна да излезе от уличката, но спря. Шалът беше станал по-ярък. „Дъхът. Всеки с Първото извисяване ще ме види. Не мога да се крия в бедните квартали!“
Още усещаше загубата на Дъха, който беше вляла във въжето, и повечето, който бе похабила по наметалото на Тонк. И все пак по-голямата част й беше останала. Присви се до стената, почти отново изгубила самообладание, докато обмисляше положението.
И тогава осъзна нещо.
„Тонк Фах се промъкна до мен в мазето. Не можах да усетя Дъха му. Както и на Вашер, когато ме изненада в стаята ми.“
Отговорът дойде толкова лесно, че беше нелепо. Не можеше да усети Дъха във въжето. Вдигна го и го завърза на глезена си. После смъкна шала и го изпъна пред себе си. Беше жалка дрипа, опърпана, първоначалното червено едва се виждаше под мръсотията.
— Моят живот към твоя — изрече тя думите, които Дент се беше опитал да я принуди да каже. — Моят Дъх става твой. — Същите думи, които беше изрекъл Лемекс, когато й даде Дъха си.
Действаше и на шала. Дъхът се изцеди от тялото й и отиде в шала. Не беше Заповед — шалът нямаше да може да прави нищо, — но Дъхът й, надяваше се, щеше да е в безопасност. Нямаше да излъчва аура.
Никаква. Едва не се свлече на земята от стъписването, че го бе загубила всичкия. Докато доскоро можеше да усеща града около себе си, сега всичко затихна. Все едно го бяха накарали да замълчи. Целият град сякаш замря.
Или навярно тя самата бе мъртва. Бездушна. Бавно се изправи, потрепери от хладния дъжд и изтри влагата от очите си. После придърпа шала — с всичкия Дъх — и тръгна.