38.
Лайтсонг седеше на ръба на леглото си, загледан в пода. Челото му бе плувнало в пот. Дишаше тежко.
Ларимар изгледа накриво низшия писар и той сведе глава. Покрай стените на спалнята се бяха струпали слуги.
— Ваша милост? — попита Ларимар.
„Нищо не е — помисли Лайтсонг. — Сънувам война, защото мисля за това. Не е пророчество. Не е защото съм бог.“
Изглеждаше толкова реално. В съня си беше мъж на бойното поле, без оръжие. Около него умираха войници. Приятел след приятел. Познаваше ги, един от друг по-близки на сърцето му.
„Една война срещу Идрис няма да е така. Ще се води от Безжизнени.“
Не искаше да признае, че приятелите му в съня не носеха ярки цветове. Не беше гледал през очите на мъж от Халандрен, а на идрианец. Може би затова беше такава касапница.
„Идрианците са лошите. Те са бунтовниците, които се отцепиха и поддържат втори трон в границите на Халандрен. Те трябва да бъдат усмирени.
Заслужават го.“
— Какво видяхте, ваша милост? — попита отново Ларимар.
Лайтсонг затвори очи. Имаше и други образи. Повтарящите се. Блестящата червена пантера. Бурята. Лице на млада жена, погълната от мрака. Изядена жива.
— Видях Блашуивър — отвърна той: говореше само за последната част от сънищата. — Изчервена. Видях теб, и ти спеше. И видях Бога крал.
— Бога крал ли? — попита възбудено Ларимар.
Лайтсонг кимна и каза:
— Плачеше.
Писарят записваше. Ларимар не настоя за повече. Лайтсонг се надигна и се помъчи да заличи образите в ума си. Но не можеше да пренебрегне телесната слабост, която изпитваше. Беше денят му за пир и трябваше да вземе Дъх, иначе щеше да умре.
— Ще ми трябват урни — каза Лайтсонг. — Две дузини, по една за всеки от боговете, боядисани според цветовете им.
Ларимар се разпореди, без да попита защо.
— Също така ще ми трябват камъчета — каза Лайтсонг, докато слугите го обличаха. — Много.
Ларимар кимна. Щом го облякоха, Лайтсонг стана и тръгна.
За да се засити с душата на дете.
Лайтсонг хвърли камъче в една от урните и то изтропа в нея.
— Браво, ваша милост — похвали го Ларимар, който бе застанал до стола му.
— Чак пък браво — отвърна Лайтсонг и хвърли ново камъче. То падна близо до целената урна и един слуга притича, вдигна го от земята и го пусна в нея.
— Изглежда съвсем естествено — каза Лайтсонг. — Да вкарвам почти всеки път. — Чувстваше се много по-добре, след като му бяха дали нов Дъх.
— Наистина, ваша милост — каза Ларимар. — Мисля, че нейна милост Блашуивър се приближава.
— Добре — каза Лайтсонг и метна ново камъче. Този път улучи. Разбира се, урните бяха само на пет стъпки от стола му. — Мога да се изфукам с уменията си в хвърляне на камъчета.
Павилионът му беше вдигнат до самите порти на двора, до стената, която пречеше да се вижда градът отвън.
„Като ще ни държат заключени тук, можеха поне да проявят благоприличието да ни предложат хубава гледка.“
— Какво правиш, в името на Многоцветните тонове?
Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че Блашуивър е с ръце на кръста. Хвърли ново камъче.
— Знаеш ли, винаги съм се учудвал — каза той. — Когато изричаме клетви като тази, използваме цветовете. Защо не използваме имената си? Нали уж сме богове.
— Повечето богове не обичат имената им да се използват напусто — отвърна Блашуивър и седна до него.
— Значи са прекалено надути — каза Лайтсонг и хвърли ново камъче. Не улучи и слугата притича да го пусне в урната. — За мен лично би звучало много ласкателно, ако използват името ми. „Лайтсонг Храбрия!“ или, „В името на Лайтсонг Храбрия!“, това май е малко дълго. Бихме могли да го съкратим просто до „О, Лайтсонг!“
— Кълна се — каза тя, — че от ден на ден ставаш все по-странен.
— Всъщност не. Освен ако не се кълнеш в мен. Тъй че фразата ти би трябвало да стане: „Какво в името Ти правиш?“
Тя му изръмжа недоволно и той я погледна.
— Определено не го заслужавам все още. Трябва да те е ядосало нещо друго.
— Олмадър.
— Още ли не иска да ти даде Заповедите?
— Вече дори отказва да говори с мен.
Лайтсонг метна камъче в една от урните.
— Ах, само да познаваше освежаващото чувство на разочарование, което пропуска да познае, отказвайки приятелството ти.
— Не съм толкова разочароваща! — възмути се Блашуивър. — Всъщност бях доста мила с нея.
— В такъв случай проблемът си е твой — каза Лайтсонг. — Ние сме богове, скъпа, и бързо се отегчаваме от безсмъртното си съществуване. Стремим се, естествено, към крайни диапазони на емоция — добра или лоша, няма значение. В известен смисъл важна е по-скоро абсолютната стойност на емоцията, отколкото позитивното или негативно естество на тази емоция.