Блашуивър помълча. Лайтсонг — също.
— Лайтсонг, скъпи. Какво, в името Ти, означаваше пък това?
— Не съм много сигурен. Просто ми хрумна. Мога да онагледя значението му в главата си обаче. С числа.
— Добре ли си? — попита го тя, искрено загрижена.
В ума му пробягаха сцени на битка. Най-добрият му приятел, мъж, когото не познаваше, издъхващ пронизан от меч в гърдите.
— Не съм сигурен. Нещата са доста странни напоследък.
Тя помълча.
— Искаш ли да идем в палата ми и да полудуваме? Това винаги ми оправя настроението.
Той метна ново камъче и се усмихна.
— Скъпа, ти си непоправима.
— Аз съм богинята на похотта, в името Ти — каза тя. — Трябва да си изпълнявам ролята.
— Последния път, когато проверих, беше богинята на искреността.
— Искреност и искрени емоции, скъпи — отвърна тя мило. — И от мен да знаеш, похотта е една от най-искрените емоции. Добре, какво все пак правиш с тези тъпи камъчета?
— Броя — отвърна той.
— Броиш си глупостите ли?
— Да — отвърна Лайтсонг и метна ново камъче. — Както и жреците, които минават през портите, облечени в цветовете на всеки бог или богиня.
Блашуивър се намръщи. Беше обед и портите бяха доста оживени с влизащите и излизащи слуги и изпълнители. По-рядко се мяркаха жреци и жрици обаче — те бяха дошли рано, за да обслужват боговете си.
— Всеки път щом влезе жрец на определен бог — каза Лайтсонг, — хвърлям камъче в урната, символизираща въпросния бог.
Блашуивър видя как хвърли ново камъче и не улучи. Както бе наредил, слугите вдигнаха камъчето и го пуснаха в съответната урна. Виолетово и сребристо. Една от жриците на Хоупфайндър притича покрай тях по моравата, запътена към палата на своя бог.
— Объркана съм — каза Блашуивър.
— Лесно е — обясни Лайтсонг. — Виждаш, че някой носи пурпур, и хвърляш камъче в урната със същия цвят.
— Да, скъпи. Но защо?
— За да следим колко жреци на всеки бог влизат в двора, разбира се — каза Лайтсонг. — Притокът съвсем намаля. Съсел, би ли преброил, моля те?
Ларимар се поклони, събра няколко слуги и писари и им заповяда да изпразнят урните и да преброят камъчетата във всяка.
— Скъпи ми Лайтсонг — заговори Блашуивър. — Искрено се извинявам, ако съм те пренебрегвала напоследък. Олмадър се отнесе с грубо равнодушие към предложенията ми. Ако липсата на внимание от моя страна ти е разстроила ума…
— Умът ми си е съвсем в ред, благодаря — отвърна Лайтсонг. Изправи гръб и загледа броящите слуги.
— Тогава сигурно си безкрайно отегчен — продължи Блашуивър. — Сигурно можем да измислим нещо за забавление?
— Забавлявам се чудесно. — Усмихна се, преди да са му донесли резултатите. Купчинката на Мърсистар беше една от най-малките.
— Лайтсонг? — попита Блашуивър. Игривото й поведение беше приключило.
— Заповядах на жреците ми да дойдат рано тази сутрин — каза Лайтсонг и се обърна към нея. — И да ме настанят тук, пред портите, още преди слънцето да е изгряло. Броим жреците вече от шест часа.
Ларимар се приближи и му връчи списък на боговете с броя на жреците, влезли облечени в техните цветове. Лайтсонг го огледа и закима мълчаливо.
— На някои от боговете на служба са дошли по над сто жреци, но на двама — само по двайсетина. Мърсистар е една от тях.
— Тъй че? — попита Блашуивър.
— Тъй че… ще пратя слугите си да наблюдават и да броят при палата на Мърсистар, за да видим колко жреци са там. Вече подозирам, че знам какво ще открият. Жреците на Мърсистар не са по-малко от нашите. Просто влизат в двора по друг маршрут.
Блашуивър го погледна неразбиращо, а след това кривна глава.
— Тунелите?
Лайтсонг кимна.
Тя се отпусна на стола си и въздъхна.
— Е, поне не си полудял. Просто си отегчен.
— Нещо става с тези тунели, Блашуивър. И е свързано със слугата, който беше убит.
— Лайтсонг, имаме много по-големи проблеми, за които да се тревожим! — Тя поклати глава и се хвана за челото все едно я беше заболяла главата. — Не мога да повярвам, че още се занимаваш с това. Честно! Кралството скоро ще влезе във война — за първи път ролята ти в събранието е важна, — а ти се безпокоиш за това как жреците влизат в двора?
Лайтсонг не отговори веднага.
— Ето — каза накрая. — Позволи ми да докажа тезата си.
Пресегна се от дивана си и взе от земята малка кутия. Вдигна я и я показа на Блашуивър.
— Кутийка — изсумтя тя. — Много убедителен аргумент.
Той дръпна капака на кутията и на дланта му остана да лежи малка сива катеричка. Животинчето беше съвършено застинало, зяпнало напред и вятърът разрошваше козината му.