— Безжизнен гризач — каза Блашуивър. — Много по-добре. Вече ме убеди.
— Лицето, което е проникнало в палата на Мърсистар, е използвало това за отвличане — каза Лайтсонг. — Знаеш ли как се сломява Безжизнен, скъпа?
Тя сви рамене.
— Аз също не знаех — каза Лайтсонг. — Докато не накарах жреците си да сломят този. Явно са нужни седмици, докато се обуздае Безжизнен, за когото нямаш подходящите защитни фрази. Дори не съм сигурен как точно става това — вероятно е свързано с Дъха и с мъчение.
— Мъчение ли? Безжизнените са безчувствени.
Лайтсонг сви рамене.
— Все едно, слугите ми го сломиха. Колкото по-силен и опитен е Пробуждащият, създал Безжизнения, толкова по-трудно е да се сломи.
— Точно затова трябва да вземем Заповедите от Олмадър — каза Блашуивър. — Ако нещо се случи с нея, нейните десет хиляди стават безполезни за нас. Би ни отнело години, докато сломим толкова Безжизнени!
— Богът крал и някои от жриците на Олмадър също имат кодовете.
— О. И смяташ, че той просто ще ни ги даде? При положение, че дори не ни е позволено да говорим с него?
— Просто изтъквам, че едно-единствено убийство не би могло да унищожи цялата ни армия — каза Лайтсонг и вдигна катеричката. — Не това е важното. Важното е, че който е направил тази катеричка, е имал доста много Дъх и е знаел какво прави. Кръвта на съществото беше заменена с алкохол сукървица. Шевовете са съвършени. Заповедите, контролиращи гризача, бяха изключително силни. Шедьовър на БиоХроматичното изкуство.
— И? — попита тя.
— И го е пуснал в палата на Мърсистар — каза Лайтсонг. — Създал е суматоха, за да може да се промъкне в тези тунели. Някой друг проследява нахлулия и това второ лице убива човек, за да не разкрие какво е видял. Каквото и да има в онези тунели — накъдето и да водят те — е достатъчно важно, за да се харчи Дъх за него. Достатъчно важно, за да се убие за него.
Блашуивър поклати глава.
— Още не мога да повярвам, че изобщо се занимаваш с това.
— Ти каза, че знаеш за тунелите. Накарах Ларимар да разпита и се оказа, че други също знаят. Използват ги за склад под палатите, поне така се твърди. Различни богове са заповядвали да ги строят в различни моменти в историята на двора.
— Но — продължи той възбудено, — също така може да се окажат съвършеното място за организиране на тайна операция! Дворът е извън юрисдикцията на градската стража. Всеки палат е една малка автономна държава! Разшири няколко от тези мазета така, че тунелите им да се свържат с други, прокопай ги навън под стените така, че да можеш да влизаш и излизаш тайно…
— Лайтсонг — прекъсна го Блашуивър. — Ако наистина става нещо толкова тайно, тогава защо жреците ще идват в двореца през тези тунели? Това няма ли да е малко подозрително? Искам да кажа, щом ти го забеляза, колко трудно би било да се открие?
Лайтсонг замълча и се изчерви.
— Разбира се. Толкова съм се увлякъл в претенцията си да бъда полезен, че се самозабравих! Страшно съм ти благодарен, че ми напомни, че съм идиот.
— Лайтсонг, нямах предвид…
— Не, всичко е наред — каза той и се изправи. — Защо ли си правя труда? Не бива да забравям кой съм. Лайтсонг, мразещият себе си бог. Най-безполезната личност, дарявана някога с безсмъртие. Само ми отговори на един въпрос обаче.
Блашуивър помълча.
— Какъв въпрос?
— Защо? — попита той и я погледна. — Защо мразя да съм бог? Защо се държа толкова лекомислено? Защо подронвам собствения си авторитет. Защо?
— Винаги съм предполагала, че е защото те забавлява контрастът.
— Не. Блашуивър, аз бях такъв още от първия ден. Когато се събудих, отказах да повярвам, че съм бог. Отказах да приема мястото си в този пантеон и този двор. Оттогава се държа по съответния начин. И, ако мога да кажа, доста съм захитрял в това с годините. Но не това е важното. Това, върху което трябва да се съсредоточа — важното, — е защо.
— Не знам — призна тя.
— Аз също. Но който и да съм бил преди, той се опитва да излезе навън. Непрекъснато ми шепне да заровя в тази загадка. Непрекъснато ми напомня, че не съм бог. Непрекъснато ме подтиква да се отнасям към всичко това лекомислено. — Лайтсонг поклати глава. — Не знам кой съм бил — никой няма да ми каже. Но започвам да имам подозрения. Бил съм личност, която не е могла просто да седи кротко и да остави нещо необяснено да се изхлъзне в мъглата на спомена. Бил съм човек, който е мразел тайните. И едва сега започвам да разбирам колко много тайни има в този двор.
Блашуивър изглеждаше изумена.