— Сега моля да ме извиниш — каза той на излизане от павилиона. Слугите му побързаха да го догонят. — Трябва да свърша една работа.
— Каква работа? — попита Блашуивър и стана.
Той я погледна през рамо.
— Да се видя с Олмадър. Има едни Безжизнени заповеди, с които трябва да се заема.
39.
Една седмица живот в канавките драстично бе променила житейските възгледи на Вивена.
Продаде косата си на втория ден за отчайващо малка сума. Храната, която си купи, дори не напълни стомаха й, а нямаше сила да си пусне нови кичури. Поне да я бяха остригали чисто, а така косата й беше останала накълцана и раздърпана и все още щеше да е мъртвешки бяла, ако не бяха пръстта и саждите.
Мислила беше да продаде Дъха си, но нито знаеше къде да отиде, нито как да се спазари. Освен това имаше силното чувство, че Дент ще наблюдава местата, където можеше да продаде Дъха. На всичко отгоре нямаше представа как да си върне Дъха от шала, след като го беше вкарала в него.
Не. Трябваше да остане скрита и невидима. Не можеше да привлича внимание към себе си.
Седеше край улицата, протегнала ръка към минаващите тълпи и навела очи. Никакви подаяния не идваха. Не беше сигурна как го правят другите просяци. Жалките им спечелени петаци изглеждаха цяло съкровище в очите й. Знаеха толкова много — къде да седнат, как да молят. Минувачите се учеха да избягват просяци, дори с поглед. Тъй че успешните просяци бяха тези, които успяваха да привлекат внимание.
Вивена не беше сигурна дали иска да привлече внимание. Макар глождещият глад да я беше изкарал на оживените улици, все още се страхуваше, че Дент или Вашер може да я намерят.
Колкото повече огладняваше, толкова по-малко други грижи я притесняваха. Яденето беше проблем за сега. Да я убие Дент или Вашер беше проблем за после.
Пъстроцветният поток хора продължаваше да тече. Вивена ги наблюдаваше, без да се съсредоточава върху лица или тела. Само цветове. Като въртящо се колело, всяка спица с различен цвят. „Дент няма да ме намери тук — помисли тя. — Няма да види принцесата в просякинята край улицата.“
Стомахът й изръмжа. Учеше се да го пренебрегва. Също както хората пренебрегваха нея. Не се чувстваше като истинска просякиня или дете на улицата, не и след само една седмица. Но се учеше да им подражава. Умът й обаче беше толкова размътен напоследък. Откакто се беше отървала от Дъха си.
Придърпа по-плътно шала около себе си. Носеше го винаги.
Все още й беше трудно да повярва в това, което бяха направили Дент и другите. Имаше толкова мили спомени от шегите им. Не можеше да свърже това с видяното в мазето. Всъщност понякога се улавяше, че става, за да ги потърси. Сигурно нещата, които беше видяла, бяха халюцинации. Сигурно не можеше да са толкова ужасни хора.
„Това е глупаво — каза си. — Трябва да се съсредоточа. Защо умът ми не работи вече както трябва?“
Да се съсредоточи върху какво? Нямаше много за мислене. Не можеше да отиде при Дент. Парлин беше мъртъв. Градските власти нямаше да помогнат — вече беше чула слуховете за идрианската принцеса, причинила толкова неприятности. Щяха да я арестуват на мига. И да имаше още от агентите на баща й в града, нямаше представа как да ги намери, без да се издаде пред Дент. Освен това беше напълно възможно Дент да ги е открил и да ги е убил. Беше толкова умен — да я държи в плен и безшумно да премахва тези, които можеха да я спасят. Какво ли си мислеше баща й? Вивена изгубена, всеки мъж, когото изпрати да я върне, изчезва загадъчно, Халандрен все повече се приближава до обявяване на война.
Но тези грижи бяха далечни. Стомахът й ръмжеше. В града имаше бедняшки кухни, но при първата, до която бе отишла, беше зърнала Тонк Фах да се шляе пред един вход от другата страна на улицата. Избяга бързо, надяваше се да не я е видял. По същата причина не смееше да напусне града. Дент със сигурност щеше да има агенти, които да дебнат на портите. Освен това къде щеше да иде? Нямаше и нужните припаси за дългото пътуване до Идрис.
Сигурно щеше да може да напусне, ако успееше да спести достатъчно пари. Това беше трудно, почти невъзможно. Всеки път, когато спечелеше монета, я похарчваше за храна. Не можеше да го избегне. Нищо друго сякаш нямаше значение.
Вече беше отслабнала. Стомахът й отново изръмжа.
Седеше потна и мръсна в жалката сянка. Все още беше само по долната си риза и шала, макар да беше толкова мръсна, че беше трудно да се разбере къде свършва облеклото и започва голата кожа. Предишният нагъл отказ да носи каквото и да е друго освен елегантни дрехи сега й изглеждаше нелеп.
Вивена тръсна глава в опит да разчисти мъглата от нея. Една седмица на улицата, а сякаш беше цяла вечност — но знаеше, че едва сега започва да опознава живота на бедните. Как оцеляваха те, след като спяха в задните улички, дъждът ги мокреше всеки ден, стряскаха се от всеки звук, изпитваха такъв глад, че се изкушаваха да ровят и да ядат гнила смет, намерена в канавките? И това беше опитала. Дори беше успяла да задържи малко в стомаха си.