Беше единственото нещо за ядене два дни поред.
Някой спря до нея. Тя вдигна глава и жадно протегна ръка, но после видя цветовете, които носеше. Жълто и синьо. Градската стража. Хвана шала и го придърпа по-плътно. Знаеше, че е глупаво — никой не можеше да знае за Диханията, вложени в него. Движението бе инстинктивно. Шалът беше единствената вещ, която притежаваше и — колкото и да беше жалък — няколко улични хлапета вече се бяха опитали да й го откраднат, докато спеше.
Стражът не посегна за шала. Само я сръга с палката си и каза:
— Ти. Премести се. Никакво просене на този ъгъл.
Не обясни. Никога не обясняваха. Явно имаше правила за това къде може да сядат просяците и къде — не, но никой не си правеше труда да ги обясни на самите просяци. Законите бяха неща на господари и богове, не на низшите.
„Вече започвам да мисля за господарите все едно са някакъв друг вид.“
Вивена се надигна и изпита леко гадене и замайване. Подпря се на стената на сградата, а стражът я сръга отново, за да се махне по-бързо.
Тя наведе глава и тръгна с тълпата, макар че повечето се държаха на разстояние от нея. Беше иронично, че сега й правеха път, след като й беше все едно. Не искаше да мисли колко мирише — макар че не толкова миризмата, колкото страхът да не бъдат ограбени ги държеше настрана. Нямаше нужда да се тревожат. Не беше достатъчно опитна да среже кесия или да пребърка джоб, а и не можеше да си позволи да я хванат.
Още преди дни беше престанала да се тревожи за моралността на кражбата. Още преди да напусне уличките с бордеите заради широките улици вече не беше толкова наивна да вярва, че не би откраднала, ако й откажат храна, макар да предполагаше, че ще й е нужно още много време, докато стигне до това състояние.
Не се запъти към друг ъгъл, а се измъкна от тълпите и тръгна обратно към идрианския бедняшки квартал. Тук си беше спечелила поне малко приемане. Най-малкото я смятаха за една от тях. Никой не знаеше, че е принцесата — след първия мъж никой не я беше разпознал. Само че акцентът й й беше спечелил място.
Започна да си търси място, където да прекара нощта. Това бе една от причините да реши да не продължава да проси вечерта. Беше доходно време, вярно, но беше ужасно уморена. Искаше да си намери хубаво място за спане. Преди време нямаше и да си помисли колко важно е къде да се свиеш, но някои улички бяха по-топли от други и някои имаха по-добър заслон от дъжда. Някои бяха по-безопасни. Започваше да научава тези неща, както и кого да внимава да не ядоса.
В нейния случай последната група включваше почти всички — дори уличните хлапета. Всички те бяха над нея в обществената йерархия. Беше го научила още втория ден. Беше се опитала да скъта една монета от продажбата на косата си, за да я спести в случай, че възникне възможност да напусне града. Не знаеше как хлапетата бяха разбрали, че има монета, но тогава беше получила първия си бой.
Любимата й уличка се оказа заета от навъсени мъже, които явно вършеха нещо незаконно. Тя бързо се махна и тръгна към втората си любима. Тя пък беше пълна с банда хлапета. Същите, които я бяха набили. Махна се и оттам.
Третата беше празна. Намираше се до една сграда с пекарна. Пещите още не бяха разпалени за нощното печене на хляб, но щяха да осигурят малко топлина през стените рано сутринта.
Легна и се присви с гръб към тухлите, стиснала шала около раменете си. Макар да нямаше възглавница или завивка, заспа след няколко мига.
40.
Когато Трилидийс я намери, Сири обядваше на дворцовата морава. Тя не му обърна внимание, а продължи да си взима хапки от блюдата.
Морето беше доста странно. Какво друго можеше да се каже за място, в което може да се въдят същества с такива жилави пипала и тела без кости, и други с такива бодливи кожи? Боцна нещо, което местните наричаха „морска краставица“ — вкусът му всъщност изобщо не беше на краставица.
Опитваше всяко блюдо със затворени очи, съсредоточена върху вкуса. Някои не бяха толкова лоши като други. Всъщност не беше харесала нито едно. Морската храна просто не възбуждаше апетита й.
„Трудно ще ми е да стана истинска халандренка“, реши тя и отпи глътка плодов сок.
За щастие сокът беше чудесен. Разнообразието и вкусът на многобройните халандренски плодове бяха почти толкова забележителни, колкото и странността на морския живот.