Вивена примига. А след това просто се смъкна безсилно на земята.
„Просто не мога да понеса повече“, помисли и се обгърна с ръце. Беше изтощена. Духовно, емоционално, всякак. В известен смисъл се радваше, че всичко това свършва. Не знаеше какво ще й направят мъжете, но знаеше, че свършва. На когото и да я продадяха, нямаше да е толкова невнимателен, че да позволи да избяга отново.
Бандитите се струпаха около нея. Чу как някой спомена, че ще я заведат на Дент. Груби ръце я сграбчиха за раменете и я вдигнаха на крака. Тя тръгна с тях, навела глава.
Изведоха я на главната улица. Ставаше тъмно, но никакви хлапета или просяци не идваха към уличката.
„Трябваше да се досетя — помисли тя. — Беше твърде пуста.“
Беше съкрушена. Не можеше дори да намери сила да мисли повече за бягство. Вътре в себе си осъзна, че учителите й бяха прави. Когато си изтощен и гладен, е трудно да намериш сила да помислиш за каквото и да е, дори за бягство.
Трудно й беше вече да си спомни учителите. Трудно й беше да си спомни какво е да не си гладен.
Бандитите спряха. Вивена вдигна глава и примига, за да махне мъглата от очите си. В тъмната мокра улица пред тях имаше нещо. Черен меч. Оръжието, със сребърната ножница и всичко, беше забито в пръстта.
Улицата затихна. Един от бандитите пристъпи напред и издърпа меча от земята. Разкопча закопчалката на ножницата. Вивена усети внезапно гадене, по-скоро спомен, отколкото истинско усещане. Залитна в ужас назад.
Другите бандити се струпаха озадачени около приятеля си. Един посегна към дръжката.
Мъжът, който носеше меча, удари. Замахна с оръжието, както беше в ножницата, към лицето на приятеля си. Черен дим започна да се извива от меча, вдигаше се от малката открита част на острието.
Мъжете завикаха, всички посягаха да се докопат до меча. Този, който го държеше, продължаваше да замахва с него, а мечът удряше с много повече сила и нанасяше много по-големи поражения, отколкото можеше да се очаква. Запращяха кости и кръв започна да се излива по каменната настилка. Мъжът продължи да напада — движеше се с ужасяваща бързина. Вивена, която все още отстъпваше втрещена назад, успя да види очите му.
Бяха изпълнени с ужас.
Уби последния си приятел — който я беше ограбил в онзи толкова отдавнашен ден, — като натресе меча в ножницата в гърба му. Изпращяха кости. Облеклото на владеещия меча вече се беше разпаднало и чернилка — като плъзнали по стена лози — се заизвива около рамото му. Черни пулсиращи жили се издуха под кожата на ръката му. Мъжът нададе пронизителен отчаян вик.
След това извъртя меча и го заби заедно с ножницата през гърдите си. Оръжието се вряза в кожа и плът, макар че самата ножница не изглеждаше наточена. Мъжът се свлече на колене, след това се изви назад треперещ, зяпнал във въздуха, а черните жили по ръката му започнаха да димят. Умря така, на колене, задържан изправен от меча, който се беше показал от гърба му и го беше подпрял да не падне.
Вивена стоеше сама сред улица, осеяна с трупове. Някаква фигура се спусна от покрива на близката сграда, смъкната надолу от две гърчещи се оживели въжета. Приземи се леко и въжетата се свлякоха мъртви. Мина покрай нея, без да я погледне, и хвана меча. Спря за миг, после щракна закопчалката и издърпа меча — с ножницата — от трупа.
Мъртвецът най-сетне рухна.
Вивена се свлече изтръпнала на земята. Дори не трепна, когато Вашер я вдигна и я метна на рамото си.
42.
— Нейна милост не се интересува от желанието ви да се видите — каза жрицата с цялата дължима почтителност.
— Е, аз пък не се интересувам от нейната незаинтересованост — отвърна Лайтсонг. — Може би трябва да я попиташ отново, просто за по-сигурно.
Жрицата наведе глава.
— Моите извинения, ваша милост, но вече питах четиринайсет пъти. Богиня Олмадър започва да се дразни от молбите ви и ми нареди да не им се отзовавам повече.
— Даде ли същата заповед на другите жрици?
Жрицата помълча.
— Ами, не, ваша милост.
— Чудесно — каза Лайтсонг. — Повикай някоя от тях. После прати нея да попита Олмадър дали ще се види с мен.
Жрицата въздъхна шумно. Лайтсонг го прие като победа донякъде. Жриците на Олмадър бяха от най-благочестивите — и най-покорните — в двора. Ако можеше да ядоса някоя от тях, значи можеше да ядоса всяка.
Зачака с ръце на кръста, докато жрицата изпълни искането му. Олмадър можеше да им дава разни заповеди, но не можеше да им каже да го пренебрегнат напълно. В края на краищата той също беше бог. Докато искаше да направят нещо различно от това, което Олмадър изрично им бе забранила, трябваше да се подчиняват.
Дори това да ядосаше богинята им.