— Усвоявам ново умение — каза Лайтсонг. — Делегирано дразнене.
Ларимар въздъхна.
— А словото ви към богиня Блашуивър преди няколко дни, ваша милост? Като че ли намекваше, че не се каните да дразните хората толкова много.
— Нищо подобно не съм казал — отвърна Лайтсонг. — Просто казах, че започвам да разпознавам в себе си малко повече от личността, която съм бил. Това не значи, че ще се откажа от целия напредък, който съм постигнал през последните няколко години.
— Чувството ви за самосъзнание е забележително, ваша милост.
— Знам! Тихо сега. Жриците се връщат.
И наистина, жената се приближи и се поклони ниско пред Лайтсонг.
— Моите извинения, ваша милост. Нашата богиня обаче сега нареди на никакви жрици да не се разрешава да я питат дали можете да влезете да я видите.
— А каза ли, че не могат да я попитат дали тя би излязла тук навън?
— Да, ваша милост — отвърна жрицата. — И всяка друга фраза, която би намекнала за ваше доближаване до нейна милост, или общуване писмено с вас, или донасяне на съобщения от вас под каквато и да било форма.
— Хм — каза той и се потупа с пръст по брадичката. — Става все по-добра. Е, май нищо повече не може да се направи.
Жрицата видимо изпита облекчение.
— Съсел, вдигни павилиона ми тук пред палата й — каза Лайтсонг. — Ще спя тук тази нощ.
Жрицата вдигна очи.
— Ще правите какво? — попита Ларимар.
Лайтсонг сви рамене.
— Няма да мръдна, докато не се видя с нея. Това означава, че ще стоя тук, докато ме приеме. Цяла седмица вече! Щом тя иска да е упорита, ще й докажа, че и аз мога да съм също толкова упорит. — Изгледа накриво жрицата. — Доста добър съм, знаеш ли. Идва от това, че съм един непоносим простак и прочее. Предполагам, че не ви е забранила да допускате катерички в сградата?
— Катерички ли, ваша милост? — попита жената.
— Чудесно. — Лайтсонг се настани на стола, докато слугите му вдигаха павилиона. Извади Безжизнената катерица от кутията й и я протегна напред.
— Бадемова трева — произнесе тихо новата Заповед, която бе наредил на хората си да впечатат в Безжизненото същество. След това заговори по-високо, за да може жрицата да чува. — Влез в сградата, намери Завърналата се, която живее там, и тичай около нея в кръг, като цвърчиш колкото може по-силно. Не се оставяй да те хванат. А, и счупи колкото можеш повече мебели. — След това повтори по-тихо: — Бадемова трева.
Катеричката мигновено скочи от ръката му и се стрелна към палата. Ужасената жрица изви глава и я проследи с поглед. Катерицата заврещя със звук, който изглеждаше удивително некатеришки. Шмугна се между краката на стъписаните стражи и се вмъкна в двореца.
— Какъв великолепен следобед се очертава — каза Лайтсонг и се пресегна за шепа гроздови зърна, щом жрицата се втурна след катерицата.
— Няма да може да изпълни всички онези заповеди, ваша милост — каза Ларимар. — Има ум на катерица въпреки силата, която й дава Дъхът да се подчинява на Заповеди.
Лайтсонг сви рамене.
— Ще видим.
Започна да чува ядосани викове от вътрешността на палата и се усмихна.
Отне повече време, отколкото бе очаквал. Олмадър беше упорита, както се бе доказало от пълния провал на Блашуивър в опита й да я манипулира. Докато седеше и слушаше разсеяно група музиканти, на входа от време на време се показваше по някоя жрица да види още ли е тук. Минаха няколко часа. Той не яде и не пи много, тъй че не му се наложи да посети тоалетната.
Заповяда на музикантите да засвирят по-силно. Беше избрал група с много ударни.
Най-сетне една капнала от умора жрица излезе от двореца и каза:
— Нейна милост ще ви приеме — И се поклони ниско.
— Мм? — каза той. — А, да. Веднага ли трябва да вляза? Не може ли да доизслушам тази песен?
Жрицата вдигна очи.
— Аз…
— О, добре — каза Лайтсонг и стана.
Олмадър беше в залата си за аудиенции. Лайтсонг се задържа намръщен на портала — който, като във всеки палат, беше изграден в божествени мащаби.
Все още чакаха хора на опашка, а Олмадър седеше на трона в предния край на залата. Беше набита и ниска за богиня и той винаги беше смятал бялата й коса и сбръчканото й лице за странност в пантеона. На телесна възраст тя беше най-старата от боговете.
Отдавна не й беше гостувал. Всъщност… „Последния път бях тук в нощта преди Калмсиър да отдаде Дъха си — спомни си той. — В онази вечер, преди години, когато споделихме последната й вечеря.“
Повече не беше идвал тук. А и защо? Бяха се събрали преди всичко заради Калмсиър. На повечето такива поводи Олмадър недвусмислено беше споделяла какво мисли за Лайтсонг. Поне беше искрена.