— Добре — заговори Вашер. — Какво ще направите, за да спрете това?
— Чакай — каза един от мъжете. — Очакваш това да промени решението ни ли? Няколко думи от принцесата и трябва да повярваме на всичко, което ни говориш?
— Ако Халандрен тръгне на война, вие сте мъртви — сряза го Вашер. — Не можете ли да разберете това? Какво си мислите, че ще стане с идрианците в тези бордеи? Мислите, че сега нещата са лоши. Почакайте, когато започнат да гледат на вас като на симпатизанти на врага.
— Знаем това, Вашер — каза друг. — Но какво очакваш от нас? Да се примирим с отношението на Халандрен към нас? Да отстъпим и да почитаме мързеливите им богове?
— Всъщност не ме интересува какво правите — отвърна Вашер. — Стига да не включва заплаха за сигурността на властта в Халандрен.
— Може би просто трябва да признаем, че войната предстои, и да се бием — намеси се друг. — Може би господарите на гетото са прави. Може би най-доброто, което може да се направи, е да се надяваме, че Идрис ще спечели.
— Те ни мразят — добави друг, двайсет и няколко годишен мъж с гневен поглед. — Отнасят се с нас по-зле, отколкото със статуите по улиците! За тях ние сме по-нищожни от Безжизнени.
„Познат ми е този гняв — осъзна Вивена. — Изпитвам го. Все още го изпитвам. Гняв към Халандрен.“
Думите му обаче вече й звучаха кухо. Истината беше, че всъщност не бе усещала никаква ненавист от страна на хората на Халандрен. Ако изобщо бе усетила нещо, то по-скоро беше безразличие. За тях тя беше просто поредната отрепка на улицата.
Може би точно затова ги мразеше. Цял живот се беше трудила, за да стане нещо важно за тях — в представите й над живота й беше властвало чудовището, наречено Халандрен, и неговият Бог крал. А след това… след това в крайна сметка градът и хората му просто не я забелязваха. Тя не означаваше нищо за тях. А това наистина беше вбесяващо.
Един от идрианците, възрастен мъж с тъмна шапка, поклати замислено глава.
— Хората са неспокойни, Вашер. Половината мъже мислят да щурмуват Двора на боговете. Жените трупат храна в очакване на неизбежното. Младите излизат тайно да търсят легендарната армия на Калад из джунглите.
— Вярват в онзи стар мит? — учуди се Вашер.
Мъжът сви рамене.
— Предлага надежда. Скрита армия. Толкова могъща, че почти е сложила край на Велебран.
— Не вярването в митове ме плаши — заговори друг. — Плаши ме, че младите изобщо мислят за използването на Безжизнени като войници. Привиденията на Калад. Ба! — Обърна се и плю настрани.
— А това означава, че сме отчаяни — каза един от по-старите мъже. — Хората са разгневени. Не можем да спрем безредиците, Вашер. Не и след онова клане преди няколко седмици.
Вашер удари с юмрук по пода.
— Точно това искат те! Не можете ли да разберете, глупаци, че предлагате на враговете си идеалните изкупителни жертви? Онези Безжизнени, които ви нападнаха, не получаваха заповедите си от властите. Някой е вмъкнал няколко Безжизнени със заповеди да убиват, за да станат нещата гадни!
„Какво?“ — помисли Вивена сепнато.
— Теокрацията на Халандрен е тромава структура, натежала от бюрократична глупост и инерция — каза Вашер. — Никога не се движи, освен ако някой не я подбутне! Ако имаме улични безредици, точно това й трябва на военната фракция.
„Бих могла да му помогна“, помисли Вивена, докато наблюдаваше реакцията на идрианците. Познаваше тези хора инстинктивно, така, както Вашер не можеше да ги познава. Той се аргументираше добре, но подходът му към тях беше погрешен. Не беше достатъчно убедителен.
Можеше да му помогне. Но трябваше ли?
Не знаеше какво да мисли. Ако Вашер беше прав, тя беше разигравана като марионетка от Дент. Вече вярваше, че е било така, но можеше ли да е сигурна, че Вашер няма да направи същото?
Искаше ли война? Не, разбира се. Особено война, в която Идрис трудно можеше да оцелее, още по-малко да спечели. Толкова много се беше потрудила да затрудни Халандрен във воденето на война. Защо изобщо не бе помислила да се опита да я предотврати?
„Мислех — осъзна тя. — Това беше замисълът ми първоначално, още в Идрис. Мислех да убедя Бога крал против войната, щом стана негова жена.“
Беше се отказала от този план. Не, беше подведена да се откаже от него. Било от усещането за неизбежност на баща й или от коварството на Дент — или от двете, все едно. Първоначалният й инстинкт бе да предотврати конфликта. Това беше най-добрият начин да защити Идрис. И беше — едва сега го осъзна — също така най-добрият начин да защити Сири. На практика се бе отказала да спасява сестра си и вместо това се бе съсредоточила върху собствената си омраза и арогантност.