Спирането на войната нямаше да защити Сири от насилието на Бога крал. Но вероятно щеше да я опази да не бъде използвана като пионка или като заложница. Можеше да спаси живота й.
А това бе достатъчно за Вивена.
— Твърде късно е — каза един от мъжете.
— Не — намеси се тя. — Моля ви.
Мъжете замълчаха и се извърнаха към нея. Тя коленичи пред тях.
— Моля ви, не правете такива неща.
— Но, принцесо — каза един, — какво можем да направим ние? Господарите на гетото насъскват хората към гняв. Нямаме никаква власт в сравнение с тях.
— Все трябва да имате някакво влияние — отвърна тя. — Изглеждате благоразумни хора.
— Ние сме семейни хора и работници — намеси се друг. — Нямаме богатства.
— Но хората ви слушат, нали?
— Някои.
— Тогава им кажете, че има повече възможности. — Вивена наведе глава. — Кажете им да бъдат по-силни от мен. Идрианците тук в бордеите… видях силата им. Ако им кажете, че са били използвани, навярно ще могат да избегнат да бъдат подвеждани повече.
Мъжете мълчаха.
— Не знам дали всичко, което твърди този мъж, е вярно — каза тя и кимна към Вашер. — Но знам, че Идрис няма да спечели тази война. Би трябвало да правим всичко, което е по силите ни, за да я избегнем, а не да я подстрекаваме. — Усети сълза на бузата си, а косата й беше станала съвсем бяла. — Виждате. Аз… вече нямам самообладанието, което би трябвало да показва една принцеса и поклонничка на Аустре. Аз съм позор за вас, но моля ви, не позволявайте моят провал да ви обрече. Халандренците не ви мразят. Те всъщност не ви забелязват. Знам, че това е обезсърчително, но ако ги накарате да ви забележат с размирици и унищожение, само ще разпалите гнева им срещу отечеството ни.
— Значи трябва просто да легнем на гръб ли? — попита младият мъж. — Да ги оставим да ни стъпчат? Какво значение има дали ще го направят неволно? Пак ще сме стъпкани.
— Не — възрази Вивена. — Трябва да има по-добър начин. Сега идрианка е тяхна кралица. Може би, ако им оставим време, те ще преодолеят този предразсъдък. Сега трябва да съсредоточим силите си върху това да предотвратим нападението!
— Думите ви са разумни, принцесо — каза старият мъж с шапката. — Но… и ми простете за това, че се изтъквам, но… на нас, които сме тук, в Халандрен, ни е трудно да се грижим повече за Идрис. Идрис ни провали още преди да напуснем, а сега вече не можем и да се върнем.
— Идрианци сме — каза друг. — Но… семействата ни тук са по-важни.
Преди месец думите им биха я оскърбили. Преживяното на улиците обаче я беше научило какво може да направи отчаянието с човек. Какво беше Идрис за тях, ако семействата им гладуваха? Не можеше да ги вини за отношението им.
— Мислите ли, че ще живеете по-добре, ако Идрис бъде завладян? — попита Вашер. — Ако започне война, с вас ще се отнасят много по-зле, отколкото сега.
— Има други възможности — каза Вивена. — Знам участта ви. Ако се върна при баща ми и му обясня, навярно ще можем да намерим начин да ви върнем в Идрис.
— Да ни върнете в Идрис ли? — каза един от мъжете. — Семейството ми е тук вече от петдесет години!
— Да, но докато кралят на Идрис е жив, имате съюзник — отвърна тя. — Можем да действаме с дипломация, та животът ви да се подобри.
— Кралят не се интересува от нас — подхвърли тъжно друг.
— Аз се интересувам — отвърна тя.
И беше истина. Странно, но отчасти се чувстваше повече близка с идрианците в града, отколкото с тези, които бе оставила. Разбираше ги.
— Трябва да намерим начин да привлечем внимание към страданията ви, без да предизвикваме и омраза с това — каза тя. — Ще го намерим. Както казах, сестра ми е омъжена за Бога крал. Може би чрез нея ще успеем да го убедим да подобри условията в бедните квартали. Не защото го е страх от насилието, което могат да причинят хората ни, а заради жалостта, която изпитва от положението им.
Продължаваше да стои на колене, засрамена пред тези хора. Засрамена от това, че плаче, че я виждат в нелепо облекло и с разрошена къса коса. Засрамена от това, че толкова се е провалила.
„Как можах да се проваля толкова лесно? Аз, която уж трябваше да съм толкова подготвена, толкова сдържана. Как можах да се разгневя толкова, че да пренебрегна нуждите на хората си само за да отмъстя на Халандрен?“
— Искрена е — каза накрая един от мъжете. — Да, искрена е.
— Не знам — рече друг. — Все още мисля, че е много късно.
— Ако е така — промълви Вивена, все още забила очи в пода, — какво имате да губите? Помислете за хората, чийто живот бихте могли да спасите. Обещавам ви, Идрис няма да ви забрави. Ако помогнете да сключим мир с Халандрен, ще се погрижа да ви приемат като герои в отечеството ни.