— Герои, така ли? — каза един от мъжете. — Хубаво би било да ме знаят като герой, а не като един от ония, дето напуснаха земите ни да живеят в проклетия Халандрен.
— Моля ви — промълви Вивена.
— Ще видя какво мога да направя — рече един от мъжете и се изправи.
Още няколко се съгласиха, започнаха да стават и да стискат ръката на Вашер. Вивена остана на колене.
Най-сетне останаха само тя и Вашер. И Вашер я погледна и каза:
— Благодаря ти.
— Не го направих заради теб — промълви тя.
— Стани. Да вървим. Искам да се срещнем с още един човек.
— Аз… — Тя се помъчи да обясни чувствата си. — Защо трябва да правя каквото ми кажеш? Откъде да знам дали просто не ме използваш? Дали не ме лъжеш. Също като Дент.
— Не знаеш — отвърна Вашер и взе меча си. — Просто ще трябва да правиш каквото ти кажа.
— Пленничка съм ти, така ли?
Той я погледна през рамо. После клекна пред нея.
— Виж. И двамата сме съгласни, че войната е лошо за Идрис. Няма да те взимам на разбойнически набези или да се срещаш с господари на гетото. Единственото, което трябва да правиш, е да казваш на хората, че не искаш война.
— А ако не искам? — отвърна тя. — Ще ме принудиш ли?
Той я погледа мълчаливо. После изсумтя и стана.
Измъкна кесия и я хвърли към нея. Кесията я удари тежко в гърдите и тупна на пода.
— Върви — каза й той. — Върни се в Идрис. Ще го направя без теб.
Тя продължи да седи, загледана пред себе си. Вашер тръгна към вратата.
— Дент ме използва — промълви тя. — Най-лошото е, че все още имам чувството, че е станала някаква грешка. Имам чувството, че всъщност ми е приятел и че трябва да ида при него и да разбера защо направи това. Може би всички просто сме се объркали.
Затвори очи и отпусна глава на коленете си.
— Но после си спомням нещата, които го видях да прави. Приятелят ми Парлин е мъртъв. Други войници, пратени от баща ми, натикани в сандъци. Толкова съм объркана…
Млъкна.
— Не си единствената излъгана, принцесо — каза Вашер. — Дент… той е коварен. Човек като него може да бъде зъл до дъното на душата си, но ако е харизматичен и забавен, хората ще го слушат. Дори ще го харесват.
Вивена вдигна глава и примигна с насълзени очи.
Вашер извърна лице.
— Аз не съм като него. Не си падам по говоренето. Рязък съм с хората. И това ми пречи. Но не лъжа. Никога. — Погледна я в очите. — Искам да спра тази война. Това е, което е наистина важно за мен сега. Уверявам те.
Не беше сигурна дали да му вярва. Но усещаше, че го иска. „Идиотка. Просто ще те изиграят отново.“
Не се беше доказала като добър съдник за човешкия характер. Все пак не вдигна кесията.
— Искам да помогна. Стига помощта ми да не включва нещо повече от това да казвам, че искам да опазя Идрис от гибел.
— Добре.
Тя се поколеба.
— Наистина ли смяташ, че можем да го направим? Да спрем войната?
Той сви рамене.
— Може би. Стига да мога да се сдържа да не избия Цветовете от всички идрианци за това, че се държат като идиоти.
„Миролюбец с проблеми със сдържането на нервите — помисли Вивена тъжно. — Какво съчетание. Малко като благочестива идрианска принцеса, побрала БиоХроматичен дъх колкото за цяло село.“
— Има още места като това — каза Вашер. — Искам да те покажа на хората там.
— Добре. — Докато ставаше, се постара да не поглежда към меча. Той все още имаше странната способност да й причинява гадене.
— Няма да те водя при много хора — каза Вашер. — Нямам връзките на Дент и не съм приятел с важни хора. Тези, които познавам, са работници. Ще трябва да посетим складовете за боя и може би някои от полетата.
— Разбирам.
Вашер вдигна кесията и изведе Вивена навън.
„И тъй, започва се отново — помисли тя. — Мога само да се надявам, че този път съм на правилната страна.“
44.
Сири наблюдаваше Сузеброн с обич, докато той изяждаше третия си десерт. Нощното ядене лежеше разпръснато по масата и пода, някои блюда напълно изядени, други — само опитани. Първата нощ, когато Сузеброн бе поръчал храна, беше поставила началото на традиция. Сега поръчваха храна всяка нощ — макар и едва след като Сири изиграеше представлението си за подслушващите жреци. Сузеброн твърдеше, че го намира за много забавно, макар тя да беше забелязала любопитство в очите му, докато я гледаше.
Сузеброн беше доказал, че си пада по сладкишите, след като неодобряващите жреци и техния усет за етикет вече ги нямаше.
— Може би трябва да внимаваш — подхвърли тя, докато той довършваше третия сладкиш. — Ако ядеш много сладкиши, ще надебелееш.
Той взе писалищната си дъска и написа:
„Няма.“
— Ще — каза тя с усмивка. — Точно така става.