Не се беше подготвила за посрещането й в Т’Телир обаче. Изобщо.
„Благословени Господи на Цветовете…“ — помисли Сири.
Войниците й се стегнаха плътно около каляската, сякаш съжаляваха, че не могат да се скрият вътре от съкрушителната гледка.
Т’Телир беше построен на брега на Яркото море и тя можеше да го види, отразило слънчевата светлина, изумително вярно на името си.
Към каляската се приближи конник в синьо и сребърно. Халатите му не бяха прости като онези, които носеха монасите в Идрис. Тези бяха с корави островърхи рамене, от които дрехата приличаше на броня. Носеше и подходяща шапка. Това, съчетано с ярките цветове, накара косата на Сири да изсветлее до уплашено бяло.
Мъжът се поклони и каза с дълбок, плътен глас:
— Лейди Сисирина Кралска. Аз съм Трилидийс, висш жрец на Негово безсмъртно величество Сузеброн Великия, Завърнал се Бог и крал на Халандрен. Приемете неговата символична почетна гвардия, която да ви отведе до Двора на боговете.
„Символична ли?“ — помисли Сири.
Жрецът не изчака за отговор, просто обърна коня си и пое по широкия път към града. Каляската й се затъркаля след него, войниците закрачиха притеснено около нея. Джунглата бе отстъпила на рехави групи палмови дървета и Сири се изненада, като видя колко много пясък е смесен с пръстта. Гледката й към околността скоро се затули от огромното поле, пълно с войници, които стояха мирно от двете страни на пътя.
— Аустре, Боже на Цветовете! — прошепна един от стражите й. — Те са Безжизнени!
Косата на Сири — която бе започнала да прелива към кестеняво — отново избеля от уплаха. Беше прав. Под цветните си униформи бойците на Халандрен бяха убито сиви. Очите им, кожата им, дори косата им: всичко беше напълно изцедено от цвят и бе останала само монохромна сивота.
„Тези не може да са Безжизнени! — помисли тя. — Приличат на хора!“
Беше си представяла Безжизнените като скелетни същества, с гниеща и капеща от костите плът. Бяха в края на краищата мъже, умрели и върнати към живот като лишени от разум войници. Но тези, покрай които минаваше, приличаха на живи хора. Нямаше нищо, което да ги отличава, освен липсата на цвят и скованите им изражения. Както и това, че стояха неестествено неподвижно. Никакво помръдване, никакво дишане, никакви потрепвания на мускул или крайник. Дори очите им бяха неподвижни. Приличаха на статуи, особено с тази сива кожа.
„И… аз ще се омъжа за едно от тези неща?“, помисли Сири. Но не, Завърналите се бяха различни от Безжизнените, а и едните, и другите бяха различни от Сивите, които бяха хора, загубили Дъха си. Смътно си спомняше, когато един в селото им се беше Завърнал. Беше преди близо десет години и баща й не й бе разрешил да го посети. Помнеше обаче, че той можеше да говори и да общува със семейството си, макар че не можеше да си спомни кои са.
Беше умрял отново седмица по-късно.
Най-сетне каляската премина през редиците на Безжизнените. След това бяха градските стени. Бяха огромни и плашещи, но в същото време изглеждаха по-скоро изящни, отколкото функционални. Върхът на стената беше извит на внушителни полукръгове като заоблени хълмове, а ръбът бе обшит със златен варак. Самите порти бяха във формата на извиващи се гъвкави морски същества, които се сплитаха горе в голяма арка. Сири мина през тях и гвардията халандренски конници — които, изглежда, бяха живи хора — я придружи.
Винаги си беше мислила за Халандрен като за място на смърт. Представите й се основаваха на разказите на минаващи странници или на стариците край огнището. Говореха, че градските стени били построени от черепи, боядисани грубо с грозни ивици цвят. Беше си представяла сградите вътре наплескани с различни крещящи бои. Противно.
Беше грешила. Вярно, в Т’Телир все пак имаше нещо арогантно. Всяко ново чудо като че ли искаше да грабне погледа й и да я зашемети. Хора от двете страни на улицата — повече хора, отколкото Сири беше виждала през целия си живот — се трупаха да видят каляската й. И да имаше бедняци сред тях, Сири не можеше да ги различи, защото всички носеха яркоцветни дрехи. Някои все пак бяха облечени по-пищно — търговци навярно, след като за Халандрен разправяха, че нямало благородническа класа освен боговете, — но и най-простото облекло беше жизнерадостно ярко.
Много от боядисаните сгради наистина изглеждаха крещящи, но не и грозни. Имаше усещане за майсторство и изкуство във всичко, във фасадите на дюкяните, в хората, в статуите на могъщи воини, които често изникваха на ъглите. Беше съкрушително. Ослепително. Жива, въодушевяваща яркост. Сири усети, че се усмихва — косата й колебливо изруся, — макар да изпитваше все по-силно главоболие.