Вашер не я питаше иска ли да продължи. Просто я водеше от място на място, като очакваше да се държи подобаващо. И тя го правеше: срещаше се с хората и ги молеше за прошка, колкото и емоционално изтощаващо да беше. Не беше сигурна дали ще може да поправи стореното, но искаше поне да опита. Тази решителност като че ли й спечели донякъде уважение от страна на Вашер. Уважение, отдавано с много по-голяма неохота, отколкото от Дент.
„Дент ме заблуждаваше през цялото време.“ Все още й беше трудно да осмисли това.
Вторачи се в голата стена. Потръпна. Добре беше, че толкова се изтощаваше от работа напоследък. Умората й пречеше да мисли за някои неща.
Смущаващи неща.
Коя беше тя? Как можеше да се самоопредели сега, след като всичко, което беше някога, всичко, което бе опитала, бе рухнало? Не можеше да е повече самоуверената принцеса Вивена. Онази личност беше мъртва, останала в миналото в онова мазе с кървавия труп на Парлин. Онази предишна увереност бе от наивност.
Вече знаеше колко лесно е била лъгана. Знаеше цената на невежеството и беше зърнала мрачните истини на истинската бедност.
И все пак не можеше и да е онази жена — уличната скитница, крадлата, пребитата. Онова също не беше тя. Имаше чувството, че онези седмици са сън, причинен от самотата и болката от измяната, подсилен от това, че беше станала Бездушна и беше сломена от болестта. Да се преструва, че е онази жена, означаваше да пародира онези, които наистина живееха на улиците. Хората, сред които се беше крила и на които се бе опитвала да подражава.
Какво беше тогава? Беше ли каещата се хрисима принцеса, която коленичеше с наведена глава и умоляваше селяците? Това също беше отчасти игра. Наистина изпитваше съжаление. Само че използваше смирението, заменило гордостта, като инструмент. И това не беше тя.
Коя беше?
Чувстваше се задушена в тясната стаичка. Стана и бутна вратата.
Кварталът не беше съвсем бордей, но не беше и богат. Бе просто място, където живееха хора. Имаше достатъчно цветове, за да е приятно, но сградите бяха малки и побираха по няколко семейства всяка.
Тръгна по улицата, като внимаваше да не се отдалечи много от наетата от Вашер стая. Мина покрай някакви дървета и се възхити на цветовете им.
Коя беше, наистина? Какво оставаше, след като бе смъкнала маската на принцеса и омразата към Халандрен? Беше решителна. Харесваше тази част от себе си. Беше си наложила да стане жената, която трябваше да е, за да се омъжи за Бога крал. Беше се трудила упорито, самопожертвователно, за да постигне тази цел.
Беше лицемерна също така. Вече знаеше какво е наистина да си смирена. В сравнение с това предишният й живот изглеждаше по-дързък и безочлив от всяка шарена пола или риза.
Вярваше в Аустре. Обичаше ученията на Петте видения. Смирение. Саможертва. Поставянето на проблемите на другия над своите. Но започваше да мисли, че тя — наред с много други — е прекалила с тази вяра, че е позволила желанието й да изглежда смирена да се превърне в гордост само по себе си. Вече разбираше, че когато вярата й се беше свела до дрехите вместо до хората, е тръгнала по грешен път.
Искаше да се научи да Пробужда. Защо? Какво говореше това за нея? Че е готова да приеме инструмент, който религията й отхвърляше, само защото щеше да я направи по-силна?
Не, не беше това. Поне се надяваше, че не е.
Погледнеше ли назад към доскорошния си живот, изпитваше разочарование от честата си безпомощност. И това сякаш бе част от личността, която всъщност беше. Жената, готова да направи всичко, за да не бъде безпомощна. Точно затова се беше учила толкова упорито с наставниците си в Идрис. Точно затова искаше сега да се научи как да Пробужда. Искаше да събере колкото може повече информация и искаше да е подготвена за всички проблеми, с които може да се сблъска.
Искаше да е способна. Можеше да е арогантно, но това беше истината. Искаше да научи всичко за това как да оцелява в света. Най-унизителното в живота й в Т’Телир беше невежеството. Нямаше да направи тази грешка повече.
„Значи е време за упражнения“, каза си и се върна в стаята. Взе въжето — онова, с което Вашер я беше вързал, първото нещо, което бе Пробудила. След това си беше върнала Дъха от него.
Отново излезе навън. Държеше въжето, въртеше го в ръце и мислеше. „Заповедите, на които ме учеше Дент, бяха прости фрази. Дръж неща. Защити ме.“ Беше й намекнал, че е важно намерението. Когато беше Пробудила връзките си, ги беше накарала да се движат все едно, че са част от тялото й. Беше нещо повече от Заповед. Заповедта носеше живот, но намерението — указанията от ума й — носеше фокус и действие.