Спря до едно голямо дърво с тънки отрупани с цвят клони. Застана под един и докосна кората на ствола, за да използва цвета й. Вдигна въжето към клона.
— Дръж неща — Заповяда му и вля в него малко от Дъха си. За миг изпита паника, щом усетът й за света помръкна.
Въжето потрепери. Само че вместо да извлече цвят от дървото, Пробуденото въже изцеди цвят от туниката й. Дрехата посивя, а въжето се раздвижи, уви се около клона като змия. Дървото леко изпука, щом въжето го дръпна. Само че другият край на въжето се заизвива странно и се загърчи.
Вивена го загледа намръщено. А после разбра какво става. Въжето се извиваше около ръката й, като държеше и нея.
— Спри — каза тя.
Не последва нищо. Въжето продължи да се затяга.
— Твоят Дъх към моя — Заповяда тя.
Въжето спря да се извива и Дъхът се върна. Тя дръпна въжето и то увисна в ръката й.
„Добре — каза си. — «Дръж неща» действа, но не е много точно. Ще се увие около пръстите ми, както и около онова, което искам да върже. А ако опитам нещо друго?“
— Дръж онзи клон — Заповяда му. Част от Дъха отново я напусна, повече този път. Панталоните й се изцедиха от цвят, а краят на въжето се загърчи и се уви около клона. Другият му край остана неподвижен.
Тя се усмихна доволно. „Значи колкото по-сложна е Заповедта, толкова повече Дъх е нужен.“
Върна Дъха си. Както беше обяснил Вашер, силата му не поразяваше сетивата й, защото за нея беше просто възстановяване на предишното състояние. Ако бяха минали няколко дни без Дъха, щеше да бъде съкрушена от връщането му. Приличаше малко на първата хапка от нещо много вкусно.
Погледна дрехите си. Бяха напълно посивели. Просто от любопитство опита да Пробуди въжето отново. Не последва нищо. Вдигна една пръчка и този път стана — пръчката загуби цвета си, макар че й отне много повече Дъх. Стволът на дървото не помагаше с цвета обаче. Сигурно човек не можеше да извлече цвят от нещо, което само по себе си е живо.
Хвърли пръчката, отиде в стаята и взе няколко от цветните кърпи на Вашер. Върна се при дървото. „Сега какво?“ Можеше ли да вложи Дъха във въжето сега, а да му заповяда да задържи нещо по-късно? Как трябваше да изрече това?
— Дръж неща, когато ти кажа да държиш — Заповяда тя.
Нищо не се случи.
— Дръж онзи клон, когато ти кажа.
Пак нищо.
— Дръж когато кажа.
Нищо.
— Кажи му: „Дръж, когато те хвърля“ — подсказа някой зад нея.
Вивена подскочи и се обърна. Вашер стоеше зад нея, стиснал Нощна кръв пред себе си, с върха надолу.
Вивена се изчерви и отново се обърна към въжето.
— Дръж, когато те хвърля — каза и извлече цвят от една кърпа. Дъхът я напусна, но въжето остана отпуснато. Тя го метна и улучи три увиснали клона.
Въжето мигновено се изви, стегна клоните и ги задържа здраво.
— Това е полезно — каза тя.
Вашер повдигна вежда.
— Може би. Опасно е обаче.
— Защо?
— Върни въжето.
Вивена се спря, осъзнала, че въжето се е увило около клони, които бяха твърде високи за нея. Подскочи и се опита да ги хване.
— Аз предпочитам по-дълги въжета — каза Вашер, вдигна Нощна кръв за острието и смъкна клоните с помощта на извития предпазител на дръжката. — Ако винаги държиш единия край, няма да се безпокоиш, че може да ти го отнемат. Освен това можеш да Пробудиш, когато ти потрябва, вместо да оставяш толкова Дъх в едно въже, което може да не ти потрябва.
Вивена кимна и върна Дъха си от въжето.
— Хайде — каза той и тръгна към стаята. — Достатъчно зрелище направи за днес.
Вивена го последва и чак сега забеляза, че няколко души на улицата са се спрели да я гледат.
— Как са забелязали? — попита го. — Не бях толкова явна с това, което правех.
— А колко хора в Т’Телир ходят из града със сиви дрехи? — изсумтя Вашер.
Вивена се изчерви и влезе след него в малката стаичка. Той пусна торбата си на пода и подпря Нощна кръв на стената. Вивена изгледа меча накриво. Още не беше сигурна какво да мисли за това оръжие. Изпитваше малко гадене всеки път щом го погледнеше, а споменът колко й беше прилошало, когато го бе докоснала, все още беше пресен.
Освен това беше имало и някакъв глас в главата й. Наистина ли го беше чула? Вашер беше типично мълчалив, когато го попита за това, и отхвърли въпросите й.
— Ти нали си идрианка? — попита я Вашер, след като седна на пода.
— Доколкото знам — отвърна сопнато тя.
— Изглеждаш странно очарована от Пробуждането за поклонничка на Аустре. — Затвори очи и отпусна глава на вратата.