— Не съм много добра идрианка — отвърна тя и също седна. — Вече не. По-добре да се науча да използвам това, което имам.
— Правилно. Всъщност така и не разбрах защо аустризмът изведнъж обърна гръб на Пробуждането.
— Изведнъж ли?
Той кимна, все така притворил очи.
— Не беше така преди Велебран.
— Нима?
— Разбира се.
Често говореше по този начин: споменаваше неща, които изглеждаха далечни за нея, но ги казваше все едно, че знае точно за какво говори. Никакви предположения. Никакво колебание. Все едно знаеше всичко. Тя вече разбираше защо понякога му е трудно да се разбира с хората.
— Все едно — каза Вашер и отвори очи. — Изяде ли сепията?
Тя кимна и попита:
— Сепия ли беше?
— Да. — Той отвори торбата и извади парче сушено месо. Подаде й го. — Искаш ли още?
Призля й.
— Не, благодаря.
Той се спря, забелязал отвращението й.
— Какво? Не е развалено.
Тя поклати глава.
— Какво?
— Нищо.
Той я изгледа учудено.
— Нищо, казах. — Тя извърна очи. — Просто не обичам риба.
— Нима? Храня те с риба и мекотели вече пет дни.
Тя кимна, без да каже нищо.
— Всеки път изяждаше всичко.
— Зависима съм от теб за храната. Няма да се оплаквам за това, което ми даваш.
Той се намръщи, после отхапа от сушената сепия и започна да дъвче. Още носеше дрипавото си облекло, но Вивена вече беше изкарала достатъчно дълго с него, за да знае, че го поддържа чисто. Явно имаше средства да си купи ново, но предпочиташе да носи протрити и опърпани дрехи. И четинестата му брада си беше същата. Сякаш изобщо не ставаше по-дълга, но не го беше виждала никога да я подрязва. Как успяваше да я поддържа със същата дължина? Нарочно ли го правеше, или тя придаваше твърде много значение на това?
— Не си каквото очаквах — каза след малко той.
— Щях да съм — отвърна тя. — Преди няколко седмици.
— Едва ли — промърмори той, без да спира да дъвче. — Упоритият ти дух не е следствие от няколкото седмици на улиците. Нито усещането ти за мъченичество.
Тя го погледна в очите и каза:
— Искам да ме научиш повече за Пробуждането.
Той вдигна рамене.
— Какво искаш да знаеш?
— Дори не знам как да попитам — каза тя. — Дент ме научи на няколко Заповеди, но беше в деня, в който ти ме похити.
Вашер кимна. Помълчаха няколко минути.
— Е? — най-сетне промълви тя. — Ще кажеш ли нещо?
— Мисля.
Тя повдигна вежда.
Вашер се намръщи.
— Пробуждането е нещо, което правя от много, много дълго време. Винаги ми е било трудно да го обяснявам. Не ме пришпорвай.
— Спокойно, не бързам.
Той я погледна накриво.
— И не се дръж покровителствено.
— Не се държа покровителствено. Държа се учтиво.
— Е, следващия път бъди учтива без снизхождение в гласа.
„Снизхождение ли? — помисли тя. — Не бях снизходителна!“ Колкото повече го опознаваше, толкова по-малко страшен й се струваше, но и по-обезсърчаващ. „Опасен човек е — напомни си тя. — Оставил е трупове из целия град, използва ужасния си меч, за да кара хората да се избиват сами.“
Беше мислила да избяга от него, но винаги решаваше, че ще е глупачка, ако го направи. Не можеше да намери никаква слабост в усилията му да предотврати войната, а тържественото му обещание в мазето първия ден все още беше в ума й. Вярваше му. Почти.
Просто бе решила да внимава повече.
— Значи така — каза той. — Може и да стане. Още повече, че ми писна да те гледам как ходиш с тази ярка аура около себе си, без изобщо да можеш да я използваш.
— Е?
— Май трябва да започна с теория — каза той. — Съществуват четири типа БиоХроматични същности. Първият, и най-забележителният, са Завърналите се. Тук в Халандрен ги наричат „богове“, но аз предпочитам да ги наричам Спонтанни съзнателни БиоХроматични прояви в починал приемник. Странното при тях е, че са единствената естествено възникваща БиоХроматична същност, което теоретично обяснява защо не могат да използват или да отдават БиоХроматичната си инвеститура. Разбира се, налице е фактът, че всяко живо същество се ражда с определена БиоХроматична инвеститура. Това би могло също така да обясни защо същностите от първи тип съхраняват съзнание.
Вивена примига. Не беше очаквала точно това.
— За теб по-интересни са същностите от Втори и Трети тип — продължи Вашер. — Вторият тип са Неразумни прояви в починал приемник. Те са евтини за правене, дори с несръчни Заповеди. Това е съгласно Закона за БиоХроматичния паралелизъм: колкото по-близо е един приемник до живо тяло и форма, толкова по-лесно е да се Пробуди. БиоХрома е жизнената сила, тъй че търси форми на живот. Това обаче ни води към друг закон — Закона за съпоставимостта. Той гласи, че количеството Дъх, необходим за Пробуждането на нещо, не е задължително доказателство за силата му, щом нещото бъде Пробудено. За Пробуждането на парче плат, изрязано във формата на квадрат, и за парче плат във формата на човек, са нужни съвсем различни количества Дъх, но силата им по същество ще е една и съща след влагането в тях.