— Имаш предвид Заповедите? — попита Вивена.
— Да. Както си разбрала, най-основните Заповеди са лесни. Ако Заповедта е нещо, което обектът трябва да направи, и я изречеш простичко, тя обикновено действа.
— Опитах няколко прости Заповеди — каза тя. — С въжето. Не стана.
— Може да са ти звучали просто, но не са. Простите Заповеди са само от две думи. Грабни нещо. Дръж нещо. Тръгни нагоре. Тръгни надолу. Извий се. Дори някои двусловни Заповеди може да са по-сложни и са нужни упражнения, докато ги визуализираш… добре, докато си ги представиш. В смисъл, да използваш ума си за…
— Това го разбирам — каза тя. — Като свиване на мускул.
Той кимна.
— Заповедта „Защити ме“, макар да е само от две думи, е изключително сложна. Същото е и с други, като „Донеси нещо“. Трябва да подадеш подходящия импулс на обекта. Това е областта, където всъщност започваш да разбираш колко малко знаем. Има може би хиляди Заповеди, които не знаем. Колкото повече думи добавяш, толкова по-сложен става умственият компонент, поради което за откриването на нова Заповед отиват години изследване.
— Като откриването на нова Заповед за правене на Безжизнени — промълви тя замислено. — Преди триста години тези, които са разполагали със Заповедта на Единствения дъх, са можели да правят своите Безжизнени много по-евтино от тези, които не са я имали. Това неравновесие е предизвикало Велебран.
— Да — каза Вашер. — Или поне беше една от причините за войната. Но не това е важното. Това, което трябва да се разбере, е, че все още сме деца по отношение на Пробуждането. Лошото е и това, че много хора, които научават нови, ценни Заповеди, изобщо не ги споделят и вероятно отнасят знанието със себе си, когато умрат.
Вивена забелязваше как урокът му става все по-спокоен и непринуден, докато навлизаше в темата. Познанията му я изненадаха.
„Седи на пода — помисли тя, — яде сушена сепия, не се е бръснал от седмица и носи дрехи, които сякаш ще се разпаднат всеки момент. Но говори като учен, който изнася лекция. Носи меч, който изпуска черен дим и кара хората да се избиват, но в същото време държи да спре една война. Кой е този човек?“
Погледна подпряния на стената Нощна кръв. Може би беше заради обсъждането на техническите страни на БиоХромата, или беше просто усилващото й се подозрение. Започваше да разбира какво не е нормално с меча.
— Какво е една същност от Четвърти БиоХроматичен тип? — попита тя.
Вашер мълчеше.
— Първи тип е човешко тяло с разум — каза Вивена. — Втори тип е човешко тяло без съзнание. Трети тип е Пробуден предмет като въже — обект без съзнание. Има ли начин да се създаде Пробуден предмет със съзнание? Като Завърнал се, но в нещо друго вместо в човешко тяло?
Вашер стана.
— Говорихме достатъчно за един ден.
— Не отговори на въпроса ми.
— И няма да отговоря — отвърна той. — И те съветвам никога повече да не го задаваш. Разбрано? — Погледна я и тя се смрази от грубостта в гласа му.
— Добре — каза му, но не извърна очи.
Той изсумтя тихо, а след това бръкна в голямата си торба и извади нещо от нея.
— Ето — каза й. — Донесох ти нещо.
Хвърли на пода дълъг увит в парцали предмет. Вивена стана и разгърна плата. Вътре имаше тънък добре излъскан меч за дуелиране.
— Не знам как да се бия с меч.
— Ами научи се — отвърна той. — Поне няма да е толкова неприятно да те водя с мен. Няма да ми се налага да те измъквам от неприятности всеки път.
Тя се изчерви.
— Беше само веднъж.
— Пак ще се случи.
Тя вдигна колебливо оръжието и се изненада от лекотата му.
— Да вървим — каза Вашер. — Трябва да се срещнем с още една група.
47.
Лайтсонг се мъчеше да не мисли за сънищата си. Мъчеше се да не мисли за Т’Телир, обгърнат в пламъци. За умиращи хора. За края на света всъщност.
Стоеше на втория етаж на палата си. Вторият етаж по същество представляваше покрита веранда, отворена на всички страни. Вятър духаше в косата му. Слънцето почти бе залязло. По моравата вече палеха факли.
Беше толкова съвършено. Дворците, издигнати в кръг, осветени от факли и фенери с цветовете на най-близката сграда.
Някои от палатите бяха тъмни. Сградите, в които не обитаваха богове.
„Какво би станало, ако се Завърнат твърде много други, преди да сме се самоубили? — помисли той разсеяно. — Дали ще построят нови дворци?“ Доколкото знаеше, винаги беше имало достатъчно място.