Погледна двореца на Бога крал, висок и черен. Беше построен така, че да господства дори над величествените имения на другите, и хвърляше широка сянка над черната стена.
Съвършено. Толкова съвършено. Факлите бяха подредени на фигури, които можеше да види само от върха на сградата. Тревата се поддържаше идеално окосена, а внушителните стенни пана се сменяха често, тъй че не издаваха никакво износване, петна или избеляване.
Хората влагаха толкова усилия за своите богове. Защо? Понякога това го изумяваше. Но какво можеше да се мисли за други вери, вери без видими богове, само въплътени въображения или желания? Със сигурност онези „богове“ правеха дори още по-малко за своите хора от двора на Халандрен, но въпреки това ги почитаха.
Поклати глава. Срещата с Олмадър му бе напомнила за дни, за които не беше мислил от дълго време. Калмсиър. Беше духовната му учителка в началото, когато се бе Завърнал. Блашуивър ревнуваше от спомените му за нея, но не разбираше истината. Той пък не можеше всъщност да я обясни. Калмсиър се беше доближила до божественото повече от всеки друг Завърнал се, когото бе познавал. Беше се грижила за поклонниците си също както Олмадър се опитваше да го прави сега, но в отношението на Калмсиър бе имало искрена загриженост. Не беше помагала на хората от страх, че ще престанат да я почитат, и й беше липсвала арогантността на предполагаемото превъзходство.
Истинска доброта. Истинска обич. Истинска милост.
Но дори Калмсиър се беше чувствала недостойна. Често му беше казвала, че се чувства гузна, защото не може да живее на нивото, което хората очакват от нея. Как можеше? Как можеше да отговори на очакванията им който и да е от тях? Лайтсонг подозираше, че накрая точно това я беше тласнало да се отзове на една молба. Имало беше само един начин, по нейна преценка, да е богинята, която всички очакваха да бъде. И той беше да отдаде живота си.
„Те ни тласкат към това — помисли Лайтсонг. — Създават цялото това великолепие и разкош, дават ни всичко, което пожелаем, а след това дискретно ни подтикват. Бъди бог. Пророкувай. Поддържай илюзията ни за нас.
Умри. Умри, за да можем да продължим да вярваме.“
Обикновено не се качваше тук. Предпочиташе да е долу, където ограничената перспектива го улесняваше да пренебрегне по-голямата гледка. Долу беше по-лесно да се съсредоточи върху прости неща, като живота му в този момент.
— Ваша милост? — каза тихо Ларимар и се приближи.
Лайтсонг не отговори.
— Добре ли сте, ваша милост?
— Никой човек не би трябвало да е толкова важен — каза Лайтсонг.
— Ваша милост?
— Причинява ти странни неща. Не сме създадени за това.
— Вие сте бог, ваша милост. Вие сте създаден за това.
— Не — отвърна той. — Не съм бог.
— Извинете ме, но всъщност не можете да избирате. Ние ви почитаме и това ви прави наш бог. — Ларимар изрече думите с обичайното си спокойствие. Никога ли не се изнервяше този човек?
— Не ми помагаш.
— Извинявам се, ваша милост. Но може би трябва да спрете да спорите все за едно и също.
Лайтсонг поклати глава.
— Днес е различно. Не съм сигурен какво да правя.
— Имате предвид Заповедите на Олмадър?
Лайтсонг кимна.
— Смятах, че съм го измислил, Съсел. Не мога да съм в крак с всички неща, които крои Блашуивър — никога не съм бил добър с подробностите.
Ларимар не отвърна.
— Канех се да се откажа — каза Лайтсонг. — Олмадър е фантастично добра в това да отстоява позициите си сама. Помислих, че ако й дам своите Заповеди, тя ще знае какво да прави. Че би разбрала дали е по-добре да подкрепи Блашуивър, или да й се противопостави.
— Все още можете да й го позволите — каза Ларимар. — Вие също й дадохте Заповедите си.
— Знам.
Замълчаха.
„До това се свежда — помисли той. — Първият от нас, който промени тези Заповеди, поема контрол над всичките двайсет хиляди. Другият ще бъде изключен.“
Какво избираше той? Отдръпваше ли се настрана и оставяше ли историята да се случи сама, или скачаше в нея и я объркваше?
„Който и да си — помисли си, — каквото и да е онова, което ме е върнало, защо не можа просто да ме оставиш на мира? Вече съм бил изживял един живот. Вече съм бил направил избора си. Защо трябваше да ме върнеш?“
Беше опитал всичко, но хората продължаваха да го гледат с упование. Знаеше със сигурност, че е един от най-популярните Завърнали се, посещаван от повече молители и даряван с повече изкуство от почти всеки друг. „Честно, какво им е на тези хора?“ Толкова ли се нуждаеха от нещо, което да почитат, че бяха избрали него, вместо да се безпокоят, че религията им може да е лъжлива?