Олмадър твърдеше, че някои наистина мислят така. Притесняваше се от долавяната липса на вяра сред простолюдието. Лайтсонг се колебаеше дали да се съгласи с нея. Знаеше хипотезите — че боговете, които живеят най-дълго, са слабите, защото системата окуражава най-добрите да се принесат в жертва бързо. Само че сега при него идваха също толкова молители, колкото и в началото. А и твърде малко богове бяха избрани като цяло, за да е вярно това статистически.
Или просто се разсейваше с несъществени подробности? Опря се на парапета и се загледа към моравата и сияещите павилиони.
Това можеше да се окаже върховният момент за него. Най-после можеше да докаже, че е мързелив безделник. Ако не направеше нищо, Олмадър щеше да е принудена да вземе армиите му и да се противопостави на Блашуивър.
Това ли искаше той? Олмадър се държеше изолирано от останалите богове. Не присъстваше на повечето Дворцови събрания и не слушаше дебатите. Блашуивър беше интимно въвлечена. Познаваше добре всеки бог и богиня. Разбираше проблемите и беше много умна. От всички богове единствено тя бе започнала да предприема стъпки за опазване на армиите им.
„Сири не е заплаха“, помисли той. Но ако я манипулираше някой друг? Дали Олмадър щеше да има политическия усет да разбере опасността? Без неговото загрижено наставничество щеше ли Блашуивър да се погрижи Сири да не бъде унищожена?
Ако той се отдръпнеше, щеше да има цена. Щеше да е виновен за това, че се е отказал.
— Коя беше тя, Ларимар? — попита тихо Лайтсонг. — Младата жена в сънищата ми. Беше ли моя жена?
Върховният жрец не отговори.
— Трябва да знам — каза Лайтсонг и се обърна. — Този път наистина трябва да знам.
— Аз… — Ларимар се намръщи и извърна очи. — Не — каза тихо. — Не беше ваша жена.
— Моя любовница?
Жрецът завъртя глава.
— Но беше важна за мен?
— Много — каза Ларимар.
— И още е жива?
Ларимар се поколеба, но накрая кимна.
„Още е жива“, помисли Лайтсонг.
Ако този град паднеше, тя щеше да е в опасност. Всеки, който почиташе Лайтсонг — всеки, който разчиташе на него въпреки отчаяните му усилия, — щеше да е в опасност.
Т’Телир не можеше да падне. Дори да имаше война, битките нямаше да стигнат дотук. Халандрен не беше в опасност. Беше най-могъщото кралство на света.
А сънищата му?
Бяха му дали само едно истинско задължение в управлението. Това да поеме командването на десет хиляди Безжизнени. Да реши кога трябва да бъдат използвани. И кога не трябва.
„Още е жива…“
Обърна се и тръгна към стълбите.
Анклавът Безжизнени формално беше част от Двора на боговете. Огромната сграда бе построена в подножието на дворцовото плато и към нея се спускаше дълга покрита пътека.
Лайтсонг заслиза по стъпалата със свитата си. Подминаха няколко стражеви поста. Той не беше сигурен защо е нужна охрана в коридор, водещ от двора. Беше посещавал анклава едва два пъти — през първите си седмици като Завърнал се, когато трябваше да даде защитната фраза на своите десет хиляди войници.
„Може би трябваше да идвам по-често“, помисли си. Какъв смисъл обаче? За Безжизнените се грижеха слуги, поддържаха прясна алкохолната им сукървица, грижеха се да се упражняват редовно и… да правят всичко останало, каквото правеха Безжизнените.
Ларимар и няколкото други жреци вече пухтяха от дългото слизане. Лайтсонг, разбира се, нямаше проблем, тъй като бе в съвършена физическа форма. В божествеността имаше някои неща, от които никога не се оплакваше.
Двама стражи отвориха портите към двора на казармата. Беше гигантски, разбира се — пространство за четирийсет хиляди Безжизнени. Имаше четири големи подобни на складове зони за различните групи Безжизнени, около тях трасе, по което да бягат, зала, пълна с всевъзможни камъни и блокове метал, които да вдигат, за да поддържат мускулите си силни, и медицинска зона, където алкохолната им сукървица се проверяваше и опресняваше.
Минаха през няколко лъкатушещи прохода, предназначени да объркат нашественици, които можеха да се опитат да нападнат Безжизнените, и се приближиха до един стражеви пост до голям отворен портал. Лайтсонг подмина живите стражи и огледа Безжизнените вътре.
Беше забравил, че ги държат на тъмно.
Махна на двама от жреците да запалят лампи.
Вратата се отваряше към наблюдателна платформа. Подът на склада се простираше долу, пълен с редици и редици мълчаливи, стоящи в очакване войници. Бяха с броня и носеха оръжията и щитовете си.
— Има дупки в редиците — каза Лайтсонг.
— Някои от тях са на упражнения — отвърна Ларимар. — Пратих един войник да ги доведе.